Робърт Дугони
Всички виновни (86)

86.

Двамата мъже стояха мълчаливо, загледани към реката, бавно се опомниха, след като всеки от тях се беше сблъскал с най-големия си кошмар. Отраженията на луната и звездите проблясваха върху водата, сякаш огромен рибен пасаж преминаваше под самата повърхност. Слоун съзерцаваше красотата на природата и недоумяваше как може на такова място да се извършат толкова злини. За по-малко от седмица то бе загрозено от две убийства.

— Можеше да те убие — каза Моли. — Не постъпи много умно, особено за човек с твоя коефициент на интелигентност.

Слоун притисна кърпичка пред устата си. От удара на куршума си бе прехапал езика и продължаваше да кърви.

— Знаех, че ще стреля в гърдите ми. Така е обучен. Мадсън не би направил нещо в противоречие с обучението си.

Моли се засмя:

— Сега си много сигурен.

Слоун се усмихна и потърка зачервената подутина на гърдите си, която започваше да посинява.

— Съжалявам за якето. — Опипа дупката.

Моли сви рамене.

— И без това не ми харесваше много. Подарък ми е от тъщата. Обличах го веднъж годишно. С него изглеждам дебел.

Слоун се засмя. Точно затова бе избрал якето. С него не личеше, че носи бронирана жилетка.

— Освен това на твое място щеше да ме е страх повече от Маги. Ще побеснее, когато види, че си счупил любимата й лампа.

— Колко ще се ядоса? Колкото когато провалиш печеното й?

Моли постави ръка на рамото му.

— Това, приятелю, е като да сравняваш летен бриз с гръмотевична буря.

Чуха стъпки и се обърнаха. Чарлз Дженкинс бе какъвто го помнеше Слоун: огромен, но сега едната му ръка беше бинтована, а лицето му — подпухнало.

— Ще те изчакам в джипа — каза Моли. — Този път няма да позволя да тръгнеш без мен. Защото за нищо на света няма да се кача пак в хеликоптера.

— Но все пак го направи. Преодоля страха си.

— Е, да — измърмори Моли, като погледна летящата машина, — но за пореден път установих, че няма никакъв смисъл.

Слоун погледна Чарлз Дженкинс. Почти непознати, преживели много, но свързани само от едно събитие. Събитие, което Слоун не искаше да си спомня, а Дженкинс не можеше да забрави. Може би сега положението щеше да се промени и за двамата. А може би наистина нямаше смисъл да се опитваш да преодолееш страховете си, както каза Том Моли.

— Тук ли са го открили? — попита Слоун.

Дженкинс кимна:

— Да, според детектива.

— Познавахте ли го?

— Да.

— Какъв човек беше?

Дженкинс замислено се загледа към реката.

— Добър човек. Обичаше семейството си. Честен. Беше готов да рискува живота си за други, ако сметнеше, че е най-правилното нещо. Ако чувствате вина, Дейвид, недейте. Джо не би искал. Сигурен съм, че е изпитвал огромно чувство за вина за онова, което ви се случи. И двамата го чувствахме. Затова е запазил документите. Дълго време се чудех защо постъпи така, но сега разбирам. Не можеше да ви задържи при себе си. Така щеше да ви изложи на твърде голям риск. По същата причина не можеше да дойде да ви види. Искал е обаче да запази някаква връзка с вас, за да може някой ден да ви намери и да ви обясни какво се е случило, кой сте всъщност.

Слоун се просълзи. Разбираше защо Джо Браник е постъпил така.

Дженкинс му подаде дебела папка.

— Отпред има бележка. Джо е искал да получите тези документи. Дано да отговорят поне на някои от въпросите ви.

Слоун взе папката.

— Можете ли да ми разкажете какво се случи?

— Сигурен ли сте, че искате да го чуете точно сега, господин Слоун?

Той го погледна:

— Не съм сигурен, че изобщо някога ще съм подготвен за това, господин Дженкинс. Но нямам избор. Трябва да знам кой съм.

Дженкинс познаваше чувството.

— Може би така и двамата ще разберем.

* * *

Дойде по смрачаване, мокър от дъжда и потта под дебелото вълнено пончо. Присъедини се към групичка, идваща от запад, влезе в селото и видя тълпа, която грубо оцени на 700 души. Огледа се за въоръжени, но ако имаше войници, не им личеше.

Селото беше абсолютно затънтено. Пътеката беше просто ивица отъпкана пръст сред скалистите хълмове. Най-близкият път, годен за някакво превозно средство, бе на три километра оттук, а предвид ужасното му състояние — петнайсет километра по дупки и камъни — все едно че беше на триста. Шепа схлупени кирпичени колиби със сламени покриви бяха скупчени насред джунглата, която като че ли искаше да ги погълне. По калните улички обикаляха кокошки, прасета, хилави кучета и боси деца. Нямаше водопровод и канализация. Никоя къща нямаше мивка, баня или електричество. Нямаше улични лампи. Нямаше телефони. На малко парче обработваема земя по склоновете на близкия хълм отглеждаха царевица, боб, чушки, тикви и кратуни.

Дженкинс седна най-отпред, малко смутен заради високия си ръст, подви краката си и зачака — какво точно, сам не знаеше. След десетина минути коленете му, насинени от друсането в джипа по отвратителния път, го заболяха от нарушено кръвообращение. Задникът му се свиваше при мисълта за връщането. Сякаш напук отново заваля, водата проникваше през всяка дупчица, през всеки процеп, през всеки шев на дрехите му. Той стегна качулката си, виждаше всичко през тесен процеп пред себе си. Другите около него не обръщаха внимание на дъжда. Изглеждаха заредени от очакване като зрители преди футболен мач или премиера на „Бродуей“.

Изведнъж се възцари пълна тишина, само в далечината виеше куче. Хората проточиха вратове да видят нещо. Дженкинс се изправи и надникна над всички, но отначало не видя нищо, което би могло да събуди такъв интерес.

След миг го забеляза.

Стоеше на голям плосък камък, сякаш се носеше във въздуха.

Момче.

Обикновено хлапе — босо, с нежни ангелски черти и гъста тъмна коса.

То затвори очи, протегна ръцете си и погледна нагоре към небето, сякаш пиеше водата, капеща от листата. Бялата му риза се развя като корабно платно от вятъра.

— Levantad vuestros ojos y mirad del lugar donde estais. (Вдигнете очи и погледнете от местата си.)

Хората се подчиниха.

— Нека селяните да ликуват. Нека мексиканският народ да пее от радост, нека да крещи от върховете. Бог ще слезе на земята като велик човек; като воин ще вдигне народа; ще нададе боен вик и ще възтържествува над враговете.

Дженкинс свали качулката от главата си. Хората около него бяха затворили очите си, стояха неподвижно като статуи, само устните им леко помръдваха. Молеха се. Те се молеха. Удивително.

Думите се изливаха от устата на момчето като планински поток, заливаха тълпата и Чарлз Дженкинс.

— Дълго време мълчах, сдържах се. Но сега ще крещя. Ще опустоша планините и ще изсуша джунглата; ще превърна реките в острови и ще пресуша езерата. Ще поведа слепците по непознати пътища, ще ги напътствам, ще превърна мрака в светлина и ще изгладя неравните места. Това ще направя.

Думите му бяха познати, но откъде? Изведнъж се досети, докато момчето говореше. Наученото в баптистката църква не беше забравено, само спеше дълбоко в съзнанието му. Момчето цитираше светото писание, макар че не звучеше така. Изричаше думите, сякаш ги казваше за първи път, сякаш бяха негови. Минаха десет минути. Двайсет. Хората не помръдваха; радостни сълзи се стичаха по лицата им.

„Боже мили“ — помисли си Дженкинс.

Момчето замълча и се вгледа в тях толкова настойчиво, че седящите отпред се отдръпнаха плахо. Думите му вече не се лееха гладко, а сякаш се забиваха в ушите им.

— Ние сме мексиканци. Предците ни са обявили тази земя за свой дом, преди други да я завладеят и да отнемат онова, което се полага по право на Мексико. Ние сме наследници на велика раса на воини, горд народ.

През тълпата премина мърморене.

— Ние сме ацтеки, толтеки, сапотеки и микстеки. Живели сме свободни и независими в продължение на хиляди години. Създали сме велики цивилизации. Не сме разчитали на никого. Не сме търсили помощ. Давали сме щедро, но те все са идвали за още. Не сме искали война, но са ни принуждавали да воюваме. Чуйте ме сега. Мексико не може да съществува, ако не е абсолютно свободно.

Вярно беше. Дженкинс се надяваше да не е, но беше вярно. Това бе гнездо на оси.

— Не може да има истинско Мексико, докато разчитаме на онези, които държат властта, които искат да държат мексиканския народ в робство, докато те живеят в разкош. Онези, които искат да унищожат Мексико, да заробят народа му, не могат да останат. Тези хора, които изнасилват родината ни, грабят земята и богатствата й, не бива да бъдат допускани повече тук. Мексико ще разцъфти само когато страната ни стане абсолютно независима. Едва тогава ще станем отново горда и достойна нация.

Тълпата го заобиколи, закрещя одобрително, скупчи се около камъка. Дженкинс изгуби момчето от поглед, сетне пак го видя, когато хората го вдигнаха и то затанцува на раменете им под биенето на барабани. Изглеждаше нереално, като сцена от холивудска продукция. Но това не бяха актьори, нямаше сценарий. Беше истина.

От надвисналите облаци отекна гръм, земята се разтресе, небето сякаш се продъни и се изля порой. Водата се стичаше по листата като от водостоци. Хората бързо се разпръснаха по колибите или се скриха в джунглата, откъдето бяха дошли.

Чарлз Дженкинс остана сам в дъжда.

* * *

— Изпращах доклад след всяко посещение — каза чернокожият; поклати глава. — Съжалявам, не съм искал това да се случи.

Слоун виждаше разкаяние в очите на Дженкинс, цял живот измъчван от чувство за вина. Тя бяха еднакви. Цял живот се бяха чудили кои са и не бяха сигурни дали искат да узнаят.

— Случилото се през онази сутрин не беше по ваша вина — каза Слоун.

Потърка брадичката си и се замисли за Мелда, за младия полицай с новороден син, за нощния пазач в кантората му — наскоро станал дядо — за Питър Хо и семейството му.

За Джо Браник.

Замисли се за жените и децата в онова село.

За майка си.

Мисълта за толкова много трагедии — за страданията на толкова много хора — го задушаваше.

— Аз ги убедих, че опасността е реална, че сте заплаха — настоя Дженкинс.

— Не. — Слоун поклати глава. — Аз убедих вас. — Погледна го. — Убедих ви, защото това ме бяха научили да правя, бяха ми внушили, че за това съм роден. Никой от нас не можеше да предотврати онова, което се случи. И двамата сме били твърде млади, твърде наивни. Само едно не мога да разбера. Защо сега? Защо след толкова много години Джо Браник е решил да се рови в миналото? Документите са били у него. Защо е чакал трийсет години, за да разобличи Робърт Пийк.

— Защото Джо не е искал да разобличава Робърт Пийк. Опитвал се е да го спаси.

— Не разбирам.

— Каквото и да си е мислил за Робърт Пийк, когато е научил истината — когато е осъзнал, че човекът, на когото е служил самоотвержено толкова много години, е убиец — Джо обичаше страната си и не би искал да я види в беда.

— Защо съм му притрябвал аз?

— Защото сте единственият жив, който познава Пророка.