Робърт Дугони
Всички виновни (43)

43.

Пасифика, Калифорния

Вратата на апартамента бе затворена, което можеше да се очаква в десет часа през нощта. По-интересна беше жълтата лента, опъната на кръст пред прага. Дженкинс отвори и се провря под лентите, като скъса една. Вътре беше подредено, но все още личаха следи от борба, претърсване или и двете. Той потърси кръв, отначало не видя и заключи, че хаосът вероятно е резултат от претърсване, още едно доказателство, че Джо Браник е бил прав.

Алекс Харт влезе след него.

— Да не използвате една и съща фирма за почистване?

Дженкинс бе решил да не й разказва всичко, още не знаеше доколко е замесена. Каза й само, че отиват при човек, който може би ще обясни защо е бил убит Джо.

— Явно сме улучили мястото — добави тя. — Само дето сме малко закъснели.

— Поне не са го изгорили до основи.

Дженкинс внимателно огледа стаята. Телефонът беше на кухненския плот; разглобен, отзад се виждаше малко подслушвателно устройство. Обиколи стаята, заслуша се в бученето на вълните, прекъсвано от време на време от далечно меланхолично изсвирване на корабна сирена. Една завеса се ветрееше пред остъклената плъзгаща се врата, водеща към малък балкон. Дженкинс се надвеси над парапета и видя кофата от боя на земята. Върна се в стаята при гардероба с огледални врати. В ъгъла на пода имаше отворен сейф. Наведе се, извади полица за застраховка „Живот“ и завещание и ги прочете набързо. Дейвид Алън Слоун заявяваше, че е здрав духом и телом и оставя всичко на някоя си Мелда Деманюк. Ако тя почине преди него, имуществото трябваше да се разпредели между няколко организации за подпомагане на сираци и някоя си Тина Скоколо.

Слоун нямаше близки роднини.

Дженкинс се изправи, влезе в банята и светна лампата.

— Боже мили — възкликна Алекс. Приближи се зад него и се втренчи в червеникавокафявата засъхнала кръв по белия линолеум. — Закъснели сме.

Дженкинс влезе внимателно, отвори вратичката на шкафчето за тоалетни принадлежности, като използва нокътя си, за да не оставя отпечатъци, и огледа около умивалника. Върна се в спалнята и взе една дреха от пода, синя болнична пижама. Тя също бе покрита с кръв.

— Жив е — заяви и хвърли дрехата.

— Ти да не си вечният оптимист?

— Жив е, освен ако не е решил, че четката за зъби и ножчетата му за бръснене ще му потрябват на оня свят. — Кимна към банята. — Взел е тоалетните си принадлежности. Няма четка за зъби. Няма паста. Няма самобръсначка. Ако тази кръв е негова, едва ли е имал сили да стане и да се преоблече. Мъртъвците обикновено не се грижат да са добре облечени и да имат пари, а някой е дошъл тук за двете. Някой, който е знаел комбинацията на сейфа и че плъзгащата се врата е отключена. — Посочи стъклената врата. — Влязъл е от балкона. Долу се вижда кофата, на която е стъпил, за да достигне долния балкон.

— Защо?

— Вероятно защото се е страхувал, че някой наблюдава сградата. Задният вход е скрит. Не се вижда от предната страна.

— Откъде тогава се е взела кръвта?

— Не знам. Очевидно някой е бил убит, но не той. Слоун е оправил стаята, полицаите няма да лепят дивана му с тиксо. Това показва, че е оживял след претърсването.

— Претърсване ли?

— Някой доста е тършувал тук.

— Откъде си сигурен, че не станало при боричкане?

— Интуиция.

— Ако е подредил, защо не е почистил кръвта от банята и не е прибрал дрехите от пода.

— Станало е след това. — Дженкинс посочи дрехите на леглото. — Това и липсата на четка ми подсказва, че се е върнал, вероятно за да вземе пари и дрехи. Събрал си е багажа набързо.

— Или точно си е събирал багажа, когато някой е влязъл и го е убил.

— В този случай щяхме да намерим куфара му с дрехите и тоалетните принадлежности, а вероятно и очертания с тебешир на мястото, където е бил трупът, нали? Няма логика убиецът или полицията да взима куфара му.

Тя замълча.

— Жив е и се крие.

Тя не изглеждаше убедена:

— Е, ако си прав, трудно ще го намерим. Освен ако не ми разкажеш повече за ролята му в тая каша.

Дженкинс отиде при нощното шкафче и натисна копчето за връщане на касетката на телефонния секретар. Апаратът изпиука и се включи. Чу се женски глас. Дженкинс увеличи звука. Когато съобщението свърши, той отвори апаратчето, извади касетата и я пъхна в джоба си.

— Може да е трудно, но нали съм вечният оптимист.