Робърт Дугони
Всички виновни (46)

46.

Беривил, Западна Вирджиния

Да остави Тина в хотела бе най-трудното, което Слоун беше правил в живота си, но знаеше, че не може да я вземе със себе си. Дори да нямаше опасност, той търсеше тайните на своя живот. Взе лаптопа си от кантората и се включи под чуждо име в интернет от един хотел. Цял ден се рови в мрежата, направи резервации за самолетни билети, коли под наем и хотели и се обади в лосанджелиското представителство на „Фостър и Бейн“. Започваше делата си по подобен начин. Когато при него дойдеше клиент, Слоун търсеше разрешение на проблема му. Преди да реши как ще действа, трябваше да научи фактите — до последната подробност, дори да е малка и незначителна. Фактите бяха като парчета от мозайка, които, подредени по правилния начин, образуваха цяла картина. Единствената разлика беше, че сега той бе едновременно клиент и адвокат. Надяваше се да не е вярна максимата, че адвокат, който представя себе си, е глупак.

Джо Браник беше първият обект на търсенето му и информация за него не липсваше. Браник завършил Джорджтаунския университет, където бил съквартирант със студент по политология на име Робърт Пийк, по прякор — Роб. През следващите четири години станали добри приятели, живеели заедно, имали общи интереси към политиката и спорта. И двамата завършили с пълно отличие. Пийк последвал баща си в ЦРУ и заради влиянието на Пийк Старши го гледали като писано яйце, след няколко години станал най-младият началник на чуждестранно представителство на Управлението, първо в Лондон, после в Германия и накрая — в Мексико Сити.

На четирийсет и пет години станал заместник оперативен директор, а после директор на ЦРУ — при управлението на президента Джордж Маршал, в чийто кабинет участвал и баща му. Робърт Пийк влязъл в голямата политика, когато Маршал загубил президентските избори от Гордън Милър. Тогава Пийк останал без работа. След четири години бил избран за вицепрезидент на Томас Макмилън, който изместил Милър, а след два мандата наследил Макмилън.

Животът на Джо Браник не протекъл толкова вълнуващо. Завършил инженерство и се оженил за гаджето си от училище. Работил за различни местни и международни нефтени компании. На трийсет и пет години вече имал син и две дъщери. След работа по съвместен тригодишен проект на американската фирма за нефтодобивни съоръжения „Ентарко“ и мексиканската нефтена компания „Пемекс“ Браник се върнал в Съединените щати и се преместил в Бостън, за да е близо до осемте си братя и сестри в общността на ирландските католици. Заедно с четиримата си братя започнал работа във фамилната вносно-износна фирма. Животът му като че ли се подредил. Приятелят му Робърт Пийк обявил, че ще се кандидатира за президент и помолил — с много увещания, както се носеха слухове — Браник да организира кампанията му. С три деца в колеж, Браник приел и след като спечелил, Пийк добре му се отплатил. Всички очаквали Браник да стане началник на президентската канцелария, но тук явно се намесили политически интриги. Републиканската партия предпочела пенсионирания генерал Паркър Мадсън — бързо издигнал се играч на вашингтонската политическа арена. Говореше се, че Мадсън ще участва като подвластник на Пийк в следващата президентска кампания. Браник решил да се върне у дома, но Пийк пак го убедил да остане, като създал нова служба за него — специален консултант на президента. Браник останал зад сцената, докато парковата полиция не открила тялото му в гората.

Слоун никъде не намери обяснение как човек с толкова добре уреден живот и щастливо семейство е решил да си тегли куршума. Подробностите бяха оскъдни. Знаеше се, че Браник излязъл от кабинета си малко след три и половина в четвъртък. Никой, дори секретарката му, не знаел къде отива. Жена му започнала да се тревожи, когато не се прибрал за вечеря, както имал навик. Не го намерила и в апартамента в Джорджтаун, където отивал, когато имал работата до късно и не искал да го безпокоят. Малко преди зазоряване трупът му бил намерен в националния парк „Блек Беър“, с пистолет в ръката. Министерството на правосъдието се заело със случая, но според „Вашингтон Поуст“ местните ченгета не били никак доволни и министерството пазело разследването в тайна. Властите почти не коментираха. Разследването било поверено на Ривърс Джоунс, заместник главен прокурор на Съединените щати, и той отказвал да коментира, докато то още не е приключило. От Белия дом също мълчаха. Само Паркър Мадсън направил изявление в деня на откриването на трупа — прочел предварително подготвен текст, че президентът и първата дама били „потресени“ и „дълбоко наскърбени“ от кончината на един близък приятел и самоотвержен държавен служител. На Слоун му звучеше твърде сухо и бездушно за думи на човек, който е загубил приятел от младежките си години, но така бе винаги при хората на високи обществени постове.

След като получи цялата информация, която можеше да извлече от интернет, Слоун отиде в един магазин за мъжка конфекция, купи си резервни дрехи, мина през Крайбрежния квартал и взе самолетните билети. Обади се на Тина от автомат на летището, преди да вземе самолета за „Дълс“.

— Извинявай, че не ти казах довиждане.

— Тогава не ми го казвай сега. Кажи ми, че ще се върнеш.

— Ще се върна. След като намеря себе си.

— Дейвид, нямах това предвид.

— Много права беше, Тина. Чакай ме.

— Ще те чакам.

* * *

Слоун караше с отворен прозорец. Бе взел кола под наем и сега се отдалечаваше от Беривил. Времето беше тихо, а по-късно през деня щеше да стане горещо. Гъстите горички се бяха сменили с пасища пожълтяла трева, сред които бяха разпръснати къщи и пасящи коне. След стръмното изкачване, един от ориентирите му, той зави по тесен страничен път, продължи до редица пощенски кутии на дървени колове — втори ориентир — и отби по черен път. Спря пред свежа морава, сред която се издигаше бяла двуетажна къща със зелени капаци на прозорците и голяма веранда. Отзад имаше червена плевня, а в полето пасяха кафяви и дорести коне.

Да говориш с близките на загиналия винаги е деликатно, защото реакцията им е непредвидима, но Слоун се надяваше, че има нещо общо с роднините на Джо Браник — желанието да узнае защо и как е умрял той. Погледна оранжевия плик на седалката до себе си. Както очакваше, информацията в него съдържаше повече въпроси, отколкото отговори.

Последният завой бе закрит от висок жив плет и се наложи да натисне бързо спирачките, за да не се блъсне в полицейска кола, спряна пред отделения от къщата гараж. Златист ретривър дотича от верандата, извести за идването му с лай и замаха с опашка. Слоун пъхна плика в куфарчето си и когато се обърна, кучето бе поставило лапи върху спуснатото стъкло и езикът му висеше в колата.

— Здрасти. Сега би ли ме пуснал да изляза?

Кучето изскимтя и слезе от прозореца.

Слоун слезе, даде на животното да подуши ръката му, след което го почеса зад ушите и по врата. То скочи и опря лапи върху бедрата му. Никога не е излишно да се сприятелиш с домашния любимец. Най-малкото можеш да го използваш като тема за разговор.

Един униформен полицай се приближи.

— Мога ли да ви помогна?

— Сам ще се справя, господин полицай.

На верандата се появи елегантна жена с кафеникави памучни панталони, синя копринена блуза и ниски обувки. Приближи се до Слоун и задърпа кучето за каишката.

— Долу, Сам. Седни. — Погледна Слоун. — Извинявайте. Напоследък не й обръщаме много внимание.

Говореше с изразен нюингландски акцент и почти не произнасяше „р“.

— Няма проблем. Много хубаво куче.

— Беше на брат ми. Вие ли сте Дейвид Слоун?

Слоун подаде ръката си.

— Наричайте ме просто Дейвид.

Тя стисна ръката му с увереността на жена, свикнала да се ръкува с мъже, решително.

— Ейлийн Блеър.

Слоун прецени, че е около петдесетте. Беше висока, стегната, със светлокестенява коса, подстригана до раменете, съвсем леко прошарена. Изглеждаше младолика, около очите й имаше едва забележими бръчки. На врата й висеше перлена огърлица. Хубава жена беше.

— Заповядайте вътре, приготвила съм чай.

Слоун се качи след Ейлийн Блеър по двете дървени стъпала и те изскърцаха. В единия край на верандата имаше празна люлка и плетена масичка от ракита. Покрай стената бяха наредени саксии с увехнали цветя. Сам тръгна след тях, но Блеър не я допусна да влезе.

— Стой — заповяда и кучето спря. — Много добро куче. Жалко, че не могат да го задържат. Познавате ли някого, който иска да си вземе куче?

— Не, съжалявам.

Слоун влезе в къщата. Вътре бе мрачно, усещането се подчертаваше от дъбовия паркет и тъмните тапети. Миришеше на печено тесто — курабийки или сладкиш. От другите стаи се чуваха гласове, но никой не се показа в антрето. Блеър дръпна двойна плъзгаща се врата и го въведе в гостна със зелени стени и прозорци с бели щори. Два виненочервени кожени дивана, стъклена масичка и тъмнозелено ъглово кресло дооформяха интериора. Зад единия диван имаше маса за билярд и картонена фигура в естествен размер на Лари Бърд, бивш баскетболист от бостънските „Селтикс“, жива легенда. „Баскетболен запалянко“ — помисли си Слоун, докато Блеър затваряше вратата. Очертаваше се разговор на четири очи.

— Джо обожаваше „Селтикс“, особено Лари Бърд — обясни Блеър и нагласи щорите да пропускат малко светлина. — Баскетболът му беше в кръвта. С братята си боготворяха земята, по която стъпва този човек. Не пропускаха мач в „градината“ и плакаха като деца, когато я събориха. Не знам как Джо се е сдобил с това нещо, още по-малко как е убедил жена си да го задържат, но беше доста убедителен, когато искаше да получи нещо. — Обърна се към Слоун. — Аз също.

Слоун я погледна.

— Дано не търсите сензация, господин Слоун. Аз се занимавам със семейните дела.

Погледна семейната снимка на стената. Петима мъже със спортни екипи стояха насред кално игрище за ръгби, поставили ръце върху раменете си. Джо Браник бе в средата.

— Братята на Джо вършат физическата работа.