Робърт Дугони
Всички виновни (20)

20.

Дженкинс прокара ръка по корицата, сякаш бе от фина коприна. Папката бе разръфана, пожълтяла с времето и от червен надписът „Строго поверително“ беше станал розов. Чарлз Дженкинс понечи да я отвори, но пак я затвори като килер, пълен с лоши спомени. Гърдите го заболяха и той ги притисна с ръка. Сякаш не му достигаше въздух.

— Добре ли сте? — попита Алекс Харт.

Не, не беше добре. Имаше чувството, че ще получи инфаркт. Ако някога умре от това, сега беше моментът. Дженкинс погледна към масата. Папката още бе там. Абсурдно. През всичките тези години си беше мислил, че е унищожена. Но не беше. Джо я е пазил. Една мисъл го върна към действителността. Ако си е дал труда да крие папката толкова години, Джо не би я поверил на случаен човек. Това го накара да погледне непозната срещу себе си в съвсем нова светлина.

— Откъде се познавахте? — поинтересува се Дженкинс.

— С Джо ли? Беше приятел на баща ми.

— Кое е вашият…

Бледият спомен, който лицето й бе извикало, когато я видя в градината, изкристализира в съзнанието му като силует в мъгла; приликата беше удивителна.

— Робърт Харт — прошепна Дженкинс.

Тя го погледна изненадано:

— И вие ли сте познавали баща ми?

През двете си години в Мексико Сити Дженкинс и Джо Браник на няколко пъти гостуваха на професор Робърт Харт. Харт беше американец, женен за мексиканка. Преподаваше в Мексиканския независим университет и имаше къщи край Мексиканския голф клуб и едно предградие на Вашингтон — доста луксозно за професор. Не лицето на Робърт Харт обаче се беше запечатало толкова ясно в паметта на Дженкинс. Той още помнеше красивата креолка, която ги посрещаше в дома си. Буйната й коса се стелеше по гърба, зелените й очи издаваха испански произход. Алекс Харт бе като копие на майка си въпреки височината си и чупливата коса. Беше ги наследила от баща си. Миналото, което Дженкинс толкова искаше да забрави, сега само изскачаше пред него в лицето на тази жена, която бе гледал да кара колело като малка в двора на родителите си.

— Трябва да пийна нещо — обяви той.

Влезе в кухнята, разрови в шкафовете и намери онова, което търсеше, на дъното на един рафт. Когато се върна в хола, Дженкинс остави бутилката „Джак Даниелс“ и две големи чаши на масата, наля по два пръста във всяка, подаде едната на гостенката, а другата пресуши на един дъх. Силният алкохол изгори гърлото му и очите му се насълзиха. Когато му мина, си наля още.

— На колко години си, Алекс?

Гласът му бе пресипнал от алкохола като на Клинт Истууд в „Добрият, лошият, злият“.

Тя се засмя:

— Пълнолетна съм, но благодаря за комплимента.

Имаше веселия нрав на майка си.

— Приличаш на майка си.

Тя остави чашата.

— Благодаря. Тя почина преди малко повече от две години.

— Съжалявам. Баща ти още ли е жив?

— Не. Почина шест месеца по-късно. Лекарите казаха, че от инфаркт, но аз мисля, че от мъка. Страшно много я обичаше.

— Да, наистина. Той беше добър човек. — Дженкинс седна и й предложи втори стол; този път и тя седна. — Сигурно знаеш, че работеше за нас.

Робърт Харт дълги години бе добре платен консултант на ЦРУ за Южна Америка. Специалността му бяха десните мексикански революционери.

— Узнах доста късно. Майка ми ми каза.

Тя изпи уискито си, намръщи се и остави чашката върху купчина писма.

Двамата се втренчиха в папката помежду им, сякаш можеше да ги ухапе.

— Знаеш ли как Джо се е добрал до това?

Тя поклати глава.

— Но си работила с него, нали? — Дженкинс потърка ръце, беше му навик, когато мислеше. — Нефт. Неислямски нефт.

Не беше много гениално хрумване. Напротив, в предизборната си кампания Робърт Пийк се беше възползвал от тревогата и недоволството на американците заради повишаващите се цени на бензина, диктувани от ОПЕК, и гнева им за загиналите американци в нефтените войни. На американците им беше писнало да треперят от ислямски терористи. По подобие на предизборното обещание на Ричард Никсън да прекрати войната във Виетнам — без да каже как — Пийк обеща на избирателите да сложи край на зависимостта на Америка от близкоизточния нефт. Политическите наблюдатели нарекоха кампанията му хитра. Пийк винаги бе получавал солидни средства от нефтените компании и докато те оставаха основни акционери в американската автомобилна индустрия, вероятността Пийк да накърни по някакъв начин интересите им, беше равна на нула. Други предполагаха, че Пийк смята да убеди Конгреса да приеме закон, стимулиращ търсенето на алтернативни енергийни източници, изискващ повишаване процента на автомобилите, движещи се с алтернативни горива. Това обаче щеше да засегне нефтените компании и понеже автомобилните концерни бяха основни акционери в тях, сценарият не беше много вероятен. Докато икономиката се сриваше главоломно, Пийк нямаше изгода да скъсва с основните си политически поддръжници. Имаше две възможности да изпълни обещанията си: Венецуела, макар че страната бе на ръба на хаоса, и Мексико — с петролен резерв от 75 милиарда барела, но само ако успеят да се доберат до нефта, буквално, и да влязат в крак със съвременните технологии. Нито едно от двете не беше много вероятно.

— Как ще го постигне?

Тя го изгледа изпитателно, преди да отговори:

— Отваряне на мексиканския нефтен пазар за американските компании.

Дженкинс поклати глава. Национализирането на мексиканските петролни залежи бе свещено за мексиканците почти колкото Богородица от Гваделупа. През 1938 година, след излизането на сведения, че американски и други чужди нефтени компании ограбват националното богатство на страната, мексиканският президент Ласаро Карденас ги изгонил от пазара и национализирал залежите. Карденас принудил Франклин Делано Рузвелт и Джон Рокфелер да се откажат от ответни мерки, като ги заплашил, че ще продава петрол на Германия през Втората световна война. За мексиканците Карденас беше герой и те още празнуваха 18 март като „Ден на националната гордост“.

— Никога няма да стане.

— Членове на правителството се срещаха с представители на Кастанеда — отбеляза Алекс.

Алберто Кастанеда бе наскоро избраният млад мексикански президент, когото много наблюдатели сравняваха с Джон Кенеди.

Дженкинс беше скептичен:

— Защо? Какво печели Мексико?

— По-голям дял на американския петролен пазар при фиксирана цена за барел, вързана към световните цени. Това са десетки милиони долари.

Дженкинс се замисли за тази информация.

— На какво ниво са преговорите?

— Президентът не отива в Южна Америка да обсъжда глобалното затопляне.

— И няма да рискуват да нарушат поверителността на разговорите, като включат Пийк, ако не са близо до споразумение.

Дженкинс стана и закрачи из стаята, изохка, когато стъпи на болния си крак. Кастанеда бе известен десен консерватор, открито се обявяваше против всякакво чуждо вмешателство във вътрешните работи на Мексико, включително в добива на полезни изкопаеми.

— Няма логика да участва в такива преговори.

— Мислиш като американец. В Мексико президентът се избира само за един шестгодишен мандат. Не мисли за втора кампания.

— Това ще унищожи всеки шанс на партията му да остане в управлението, няма логика.

— А може би логиката е безупречна.

Той спря да крачи.

— Обясни ми.

— Пийк го е хванал на тясно. След фалирането на частните банки мексиканските нефтени залежи бяха заложени като гаранция за последния държавен кредит.

— Добре.

— Ако Мексико не върне дълга си, така или иначе ще изгуби нефта. Кастанеда не преговаря от позицията на силата. Не може да обвини бившето правителство, че е забъркало страната в НАФТА; това беше лоша сделка. Сега има възможност да намали загубите на Мексико и да преговаря за нещо по-добро. Така мексиканските работници ще получат възможност да работят в Съединените щати, ще се създадат по-добре платени работни места за бедните, мексиканският пазар ще се разшири и ще събере пари за социални дейности.

— Като се има предвид кой го е издигнал, едва ли може да се представи като герой — отбеляза Дженкинс.

— Той твърди, че е президент на целия народ. Предложението е твърде примамливо, за да не го приеме.

Дженкинс погледна през прозореца към спокойно пасящите арабски коне.

— Точно това е проблемът. Когато Робърт Пийк е замесен, не може да има такова нещо като „примамливо предложение“.