Робърт Дугони
Всички виновни (54)

54.

Старата правителствена сграда бе от бял гранит и с покрив от сини плочки; пред входа имаше високи колони. Приличаше на древноримски храм, но Слоун се замисли, че Вашингтон е пълен с такива ниски циментови постройки и паметници. Когато спряха отпред, Моли попита Слоун дали може да му прави компания вътре, което не беше изненадващо. Детективът явно не беше оставил разследването отворено само защото очакваше да получи киселини от лоша храна. Не искаше да го затвори, защото не беше убеден, че Джо Браник се е самоубил и че колегата му е загинал при нещастен случай. На Моли вероятно също не му харесваше тази димна завеса. Срещата с близък на Браник бе добро начало. От друга страна, Слоун не виждаше защо да не вземе детектива. Не пречеше да има съюзник, а фактът, че Моли е детектив и въоръжен, също го успокояваше, още повече след като се наложи да остави пистолета си във взетата под наем кола. Въоръженият телефонен техник още му се привиждаше насън. Слоун знаеше, че има и други със същите намерения. Освен това Том Моли му допадаше. Детективът бе като стара обувка, веднага му прилегна.

Влязоха заедно и Моли започна да си вее с яката на ризата, макар че в сградата имаше климатици. Ейлийн Блеър много точно бе описала положението — още от вратата ги посрещнаха скенери за метал. Слоун се надяваше да е била права и в очакванията си, че ще мине по лесната процедура. Погледна един човек пред тях. Служителят от охраната хвърли бегъл поглед на пропуска на посетителя, след което го подкани да мине през скенера.

Том Моли показа служебната си карта и деветмилиметровия си „Зиг-Зауер“, мина отстрани на скенера и изчака Слоун от другата страна. Адвокатът се представи като Джон Блеър, като очакваше това да говори нещо на пазача. Явно не му говореше. Охранителят, едър мъжага със сериозно изражение и вид на боксов рефер, му поиска документ за самоличност и извади книга за регистрация на посетителите.

Слоун му показа шофьорската книжка, без да я изважда от найлоновото калъфче в портфейла си. Записа се в книгата за посетители като Джон Блеър.

— Тук трябва да е оставен пропуск за мен. Уреден от прокурор Ривърс Джоунс.

Охранителят погледна шофьорската книжка, след това — Слоун.

— Бихте ли я извадили от портфейла?

Слоун се опита да изглежда спокоен, но почувства, че лицето му гори.

— Разбира се.

Извади шофьорската книжка и я подаде на пазача, без да се усмихва, понеже на снимката Джон Блеър не се усмихваше.

Пазачът взе шофьорската книжка и пак я разгледа. Вгледа се в лицето на Слоун. След малко каза:

— Отдръпнете се, моля.

Слоун се сдържа да попита какъв е проблемът и се престори, че нищо не го тревожи. Отдръпна се. Пазачът вдигна слушалката на телефона си и заговори нещо, но Слоун не го чуваше. Погледна детектива. Моли го гледаше без особен интерес. Посрещаше всеки новодошъл с усмивка и няколко думи, най-вече за това, колко по-прохладно е вътре.

След две минути във фоайето влезе млада жена. Носеше няколко плоски картонени кутии под едната си мишница. Остави ги и подаде ръката си на Слоун като надъхана млада инструкторка в детски лагер.

— Господин Блеър? Аз съм Бет Сароян.

В същия момент охранителят зад гишето му върна шофьорската книжка на Джон Блеър с ламиниран пропуск със същото име.

— Заповядайте, господин Блеър.

Сароян стисна ръката на Слоун и се обърна към Моли, който се беше приближил. Извини се, че не са приготвили пропуск и за него.

Моли махна небрежно и се усмихна:

— Не се безпокой за това, дете. Аз съм приятел на Джон.

Качиха се с асансьора и Сароян ги поведе по коридор, в който един охранител стоеше на пост пред врата със златист обков. Без да го молят, пазачът се отдръпна, отключи вратата и махна жълтата найлонова лента, която запречваше входа. Слоун остана с впечатлението, че сцената е специално организирана за него. Чувството се засили, когато влезе в кабинета. Вътре бе по-чисто, отколкото в собствения му кабинет, след като Тина го беше подредила. Лампите се оглеждаха в полираното бюро. Книгите на етажерката, семейните снимки и сувенирите бяха подредени като по конец. Килимът бе чист, без дори едно паднало листче. Том Моли се приближи до кошчето за боклук и уж случайно надникна вътре. Както то, така и кутията за хартиени отпадъци до бюрото бяха празни. Слоун отново усети, че с детектива си мислят за едно и също. Твърде отдавна се занимаваше с право, за да повярва, че човек, който тръгва набързо от кабинета си, ще го остави толкова подреден. Някой бе почистил след него.

Пак заличени следи.

* * *

Половин час по-късно Слоун затвори последния кашон с вещите на Джо Браник. Беше ги приготвил за Ейлийн Блеър, но сред тях нямаше нищо, което да го насочи към фирмите, за които е работил Браник, нито към чернокожия от спомените му.

В кабинета неочаквано влезе мъж със скована походка, който веднага протегна ръката си, сякаш поздравяваше стар приятел.

— Господин Блеър? Аз съм прокурор Ривърс Джоунс.

При споменаването на това име детектив Моли се извърна, бързо се отдалечи и започна уж непринуден разговор с пазача на вратата.

С къса, зализана коса, леко прошарена, която изглеждаше повече като перука — и то рядка — Джоунс приличаше на бюрократ или компютърен маниак.

— Приятно ми е — каза Слоун.

— Моля да ме извините, ако с нещо съм засегнал жена ви. Мислех, че ще се срещна с нея. Надявах се да създам по-добро впечатление, отколкото по телефона.

— Няма проблем, ще й предам.

Джоунс се обърна към младата жена:

— Надявам се, че госпожица Сароян се погрижи добре за вас.

— Да, много добре. Всъщност… — Слоун се огледа — … аз май свърших.

— Хубаво. — Джоунс погледна към Том Моли, който стоеше при вратата. — С вас май не се познаваме.

Джоунс му подаде ръка.

Моли не реагира.

Джоунс го потупа по рамото.

Моли се обърна.

— С вас май не се познаваме.

— О, как сте?

Моли стисна набързо ръката му, след което продължи разговора си с пазача на вратата. Джоунс още веднъж го потупа по рамото.

— Добре съм. Аз съм прокурор Ривърс Джоунс. Не разбрах вие как се казваше.

Детективът се изкиска, престори се на смутен.

— Ох, извинявай — каза на пазача, хвърли поглед на Слоун и пак погледна Джоунс. — Аз съм Джим — измърмори под носа си.

— Моля? — Джоунс се наведе напред.

— Джим. Джим Плънкет.

Типично за роден в Окланд — да се представи като бившия играч на окландските „Райдърс“.

— Приятно ми е да се запознаем, господин Плънкет. Вие да не сте приятел…

— Той е мой приятел. — Слоун се приближи и погледна детектива. — Господин Плънкет е мой приятел, господин Джоунс. Кажете ми, кой даде нареждане за запечатване на кабинета на Джо.

Джоунс кимна:

— Видели сте лентата на вратата.

— Да, видях я. Кога е бил запечатан?

— Стана по нареждане на началника на канцеларията на Белия дом.

— Началникът на канцеларията? — изненада се Слоун. — Защо е дал такова нареждане?

— Заради обстоятелствата. От парковата полиция на Западна Вирджиния се обадиха на Специалните служби. Намерили служебната карта на господин Браник, издадена от Белия дом. Дежурният служител се обадил на началника на канцеларията у дома му. Той незабавно наредил кабинетът да бъде запечатан. И аз одобрих решението.

— Защо?

Джоунс го изгледа недоумяващо и отговори снизходително:

— За да взема мерки да не изтече важна информация. Това е рутинна процедура, когато някой напуска работа или… или… в ситуация като тази.

Слоун се огледа.

— Значи никой не е влизал тук след господин Браник, така ли?

— Никой. Защо? Липсва ли нещо?

Слоун поклати глава:

— Не, не, всичко е безупречно подредено.

— Хубаво, бих искал…

— Нареждането за прехвърляне на разследването в Министерството на правосъдието също ли беше дадено от началника на канцеларията?

Джоунс се запъна:

— Не… Не знам точно. По-скоро е взето по съгласие между главния прокурор и Белия дом. Всъщност има някои неща, които се надявах да обсъдим с жена ви на обяд. Имате ли време?

Слоун погледна Моли и отговори:

— Съжалявам, тя не спомена нищо такова.

— Няма проблем — намеси се Моли и влезе в кабинета; изведнъж интересът му се събуди. — Обяд звучи добре. Гладен съм.

Джоунс се усмихна.

— Съжалявам, господин Плънкет. Имах предвид само господин Блеър…

— Пред господин Плънкет можем да говорим за всичко — прекъсна го Слоун.

Джоунс поклати глава:

— Съжалявам, нищо лично, но…

— Няма проблем, Джон — каза Моли. — Не искам да ви преча. У вас ли се прибираш след това?

— Можем да ви осигурим превоз докъдето поискате — увери го Джоунс. — Няма да е проблем. Госпожица Сароян ще ви изпрати кашоните.

Сароян се приближи с химикалка и бележник в ръка, готова да записва. Слоун нямаше представа какъв адрес да даде.

— Ще ви се обадим допълнително за адреса.

Джоунс го погледна изненадано.

— Голяма част от тези неща отиват на склад — замаза положението Слоун.

Сароян му подаде визитната си картичка.

— Чудесно, всичко е уредено. — Джоунс постави ръка на рамото на Слоун и го поведе по коридора. Изведнъж спря и се обърна към детектива. — Имам чувството, че отнякъде сте ми познат, господин Плънкет. Сигурен ли сте, че не сме се срещали?

Моли сви рамене:

— Може би в „Ротари клуб“. Там се срещам с много хора. На боулинг. Играете ли боулинг?

Джоунс се усмихна:

— Не, не играя. Може би просто приличате на някой познат.

— Да, може би.

* * *

Джоунс продължи да говори, докато със Слоун чакаха асансьора.

— Съжалявам, че приятелят ви не можа да дойде. Нямаше да има проблем, но настъпи малка промяна в плановете.

— Каква промяна?

Асансьорът дойде. Влязоха и Джоунс натисна копчето за партера.

— Искам да ви покажа с какво старание разследваме смъртта на господин Браник.

Джоунс замълча, сякаш се канеше да каже ключовата реплика на някакъв виц.

— Президентът ще ви приеме лично.