Робърт Дугони
Всички виновни (34)

34.

Университетска болница, Сан Франциско

Телефонът на Найт пак ги прекъсна. Тя сърдито посегна към слушалката.

— Извинявайте. Казах да не ни безпокоят. Няма да се бавя. — Вдигна. — Ало, доктор Найт.

Тина се облегна назад и се загледа в една черна точка — птица, рееща се над снежнобялата мъгла, която не показваше признаци, че скоро ще се оттегли в океана.

— Дейвид Слоун ли? Да, той е мой пациент.

Споменаването на Дейвид накара Тина пак да се обърне към Бренда Найт. Лекарката махна с ръка, сякаш да каже: „Извинявам се“, и пак заговори по телефона, като почукваше с химикалката върху бележника си:

— Точно така, забраних всякакви посещения. Мисля, че е написано ясно на картона му. — Раздразнено повиши глас. — Не беше ли детектив Гордън? Кой тогава? — Намръщи се. — Чакайте малко.

Найт закри слушалката с ръка.

— Проблем ли има? — попита Тина.

— Обаждат се от рецепцията. Някой е поискал свиждане със съпруга ви и са му казали номера на стаята, преди да видят нареждането ми в картона да не допускат посетители.

— Кой е искал да го види?

— Това е странното. Нали казахте, че съпругът ви няма роднини.

Стомахът на Тина се сви.

— Така ми е казал.

— Ами, от рецепцията ми казаха, че посетителят се представил за негов брат.

Тина скочи.

— Какво?

— Брат му от Индиана. Казал, че току-що пристигнал със самолет…

— Дейвид не е от Индиана. Израснал е в Южна Калифорния.

Вратът и раменете я заболяха от напрежение. Гласът на Слоун пак прозвуча в ушите й.

„Той е нисък и набит, с войнишка прическа. Мелда каза, че имал орел, татуиран на ръката. Това е същият човек, когото видях снощи. Беше там, когато се прибрах.“

Тина изтича при вратата.

— Извикайте охраната! — изкрещя и се втурна по коридора.