Робърт Дугони
Всички виновни (31)

31.

Университетска болница, Сан Франциско

Въпреки молбите на Слоун доктор Найт не му позволи да говори с полицията. Каза му, че не е препоръчително при сегашното му състояние. Когато той поиска да го изпишат, лекарката му цитира закона, нарече случая му „класически петдесет и четири петдесет“ и му каза, че може да го задържи за неограничено време. Нямаше смисъл да спори с нея, а като се ядосаше, просто му увеличаваха успокоителните. Слоун и без това трудно се съсредоточаваше, затова реши да кротува.

Доктор Найт затвори папката и я притисна до гърдите си.

— Ще ви изследваме и пак ще говорим. — Преди той да успее да възрази, добави: — Съпругата ви е тук да ви види. Ще разреша свиждането, но само ако е кратко. Точно сега имате нужда от почивка.

Отвори вратата и каза нещо на някого отвън. След няколко секунди в стаята влезе Тина.

— Не се увличайте — предупреди Найт, преди да ги остави насаме. — Най-много десет минути. — Извади от джоба си визитна картичка и я подаде на Тина. — След като свършите, бих искала да поговорим. Кабинетът ми е на горния етаж.

Когато вратата се затвори, Тина се приближи до леглото. Изглеждаше разтревожена, измъчена. Косата й бе сплъстена, очите — хлътнали и кървясали.

— Нямаше да ме пуснат, ако не съм роднина.

— Как разбра?

— Името ми е в списъка ти на най-близките хора, Дейвид. Обадиха ми се посред нощ. Казаха ми само, че са те докарали с линейка. Помислих си, че си катастрофирал. Очаквах да си на изкуствено дишане. Цяла сутрин чакам да ме пуснат при теб.

Когато попълваше формуляра с най-близките лица в случай на произшествие, Слоун не предполагаше, че ще се стигне дотам. Тина беше първото име, което му хрумна. Нямаше си друг. Мелда не би се справила.

— Извинявай, Тина, трябваше да те попитам.

— Нямам нищо против, Дейвид, просто…

Той се досети какво ще му каже тя. Издаде й една от тайните, които не беше споделил пред друг освен пред Мелда:

— Нямам близки. Родителите ми загинаха при катастрофа, когато бях на шест или на седем. Израснал съм в приемни семейства. Нямам другиго. Мелда беше единственото ми семейство.

Мисълта го натъжи. Той въздъхна.

— Дейвид, съжалявам — прошепна Тина.

— Полицията мисли, че аз съм я убил.

Тя се облегна назад, изглеждаше изтощена.

— Ти обичаше Мелда, Дейвид. Знам. Сигурна съм, че си невинен. — Издиша шумно. — Ами сънят? Откъде разбра?

Той поклати глава, не знаеше как да й го обясни. Предчувствието, че убиецът ще се върне, се засилваше.

— Тина, ще ти кажа нещо, което може да ти прозвучи странно, но трябва да ми повярваш, защото само на теб разчитам.

Тя кимна колебливо:

— Казвай.

Слоун й разказа за нападателя, какво се беше случило и за теорията си, че той е разбил апартамента му.

— Затова ли не можа да намериш Мелда?

— Да, затова.

— Кой е този човек? Какво иска?

Той си спомни за Джо Браник.

— Иска едно писмо, което получих по пощата. Не е влязъл в апартамента ми просто така. Обърнал е всичко надолу с главата, търсил е нещо. Разбил е и пощенската ми кутия. Тогава не видях връзката. Затова е влязъл и в апартамента на Мелда.

— Тя прибира пощата ти, когато те няма.

— Точно така.

— Какво има в това писмо?

— Не знам, но помниш ли за Джо Браник?

— Онзи, който ти беше оставил съобщение, онзи от вестника.

— Да.

— Мислиш, че той ти е изпратил писмото, така ли?

— Сигурен съм.

— Откъде?

— Нямам време да ти обяснявам. Трябва да ми повярваш. Трябва да се махна оттук.

— Дейвид…

— Убиецът е още на свобода и вече не иска само писмото. Снощи, когато го заварих, можеше да избяга. Можеше да си тръгне, но не го направи. Подгони ме, беше въоръжен. Пак ще дойде. Знам, че звучи налудничаво, но имам предчувствие. Трябва да се махна оттук.

— Как ще разбере, че си тук, Дейвид? Пък и отпред има полицай. Какво може да ти направи?

Той опъна каишите, за да й покаже колко е безпомощен.

— Ще ме убие, Тина.

Вратата се отвори. Влезе припрян дебеличък болногледач.

— Госпожо Слоун, съжалявам, но трябва да свършвате.

Слоун заговори трескаво:

— Той е нисък и набит, с войнишка прическа. Мелда каза, че имал орел, татуиран на ръката. Това е същият човек, когото видях снощи. По-рано тук имаше един детектив…

— Франк Гордън. Той ми се обади. — Тина извади визитна картичка от джоба си. — Даде ми картичката си.

— Доктор Найт не позволява да разговарям с него. Трябва да му дадеш описание на убиеца. Разкажи му за проникването в апартамента ми. Кажи му, че съм подал жалба в полицията. Нека да разпита съседите, може някой да е видял престъпника. Караше микробус. Все някой сигурно е записал номера му.

— Добре.

Болногледачът пристъпи към леглото.

— Госпожо Слоун…

— Накарай детектива да разпита наемателите дали някой е видял този човек или е говорил с него. Навярно някой му е казал, че Мелда се грижи за сградата. Само това обяснява разбиването на апартамента й. И нека да се обади в телефонната компания. Ще открие, че никой не е подавал сигнал за авария, сигурен съм.

— Госпожо Слоун, съжалявам.

Тя се обърна към болногледача, после — пак към Слоун.

— Знаеш ли коридора зад блока, зад навеса за колите? Кажи на Гордън да погледне стената.

— За какво?

— Трябва да има дупка от куршум.

Очите й се разшириха.

— Кажи му да потърси.

Болногледачът я докосна по рамото. Тя се обърна.

— Хей, не ме закачайте. Говоря със съпруга си.

Болногледачът се отдръпна.

Слоун се усмихна:

— Би ли ми направила още една услуга? Трябва ми куфарчето.

Тя го погледна изненадано:

— Куфарчето ли?

— Оставих го в кабинета, спомняш ли си?

— Прибра пощата си в него.

— Би ли ми го донесла?

Тя кимна, тръгна към вратата, но спря, сякаш внезапно й хрумна нещо. Обърна се и се върна при леглото. Наведе се и го целуна по бузата. Забави се няколко секунди, преди пак да се изправи и да излезе.