Робърт Дугони
Всички виновни (10)

10.

Чарлстаун, Западна Вирджиния

— Мооол!

Гласът на Дж. Рейбърн Франклин проехтя в помещението като тътен от лавина; чаши с кафе се разплискаха, документи се посипаха от бюрата. Марти Банто подскочи, удари коляното си в стола и изруга:

— Мамка му, пак ли?

Появата на Франклин винаги започваше апокалиптично. Той бе единственият, с когото Том Моли не можеше да се мери по глас. Гласът му подхождаше повече на дебел политик, ходещ винаги с пура в уста, или на гимназиален учител по физическо. С кръгли очилца и слабо, винаги напрегнато лице Франклин приличаше на страдащ от запек счетоводител в края на данъчния сезон. Дълбокият му баритон бе като дар от Бог, единствено оръжие в на пръв поглед празен арсенал.

Заместник главният прокурор Ривърс Джоунс явно не си губеше времето.

Франклин гневно дръпна очилата си, металната рамка се закачи за едното му ухо и той се опита да го освободи, което още повече го ядоса. Беше се задъхал, макар че кабинетът му бе на не повече от двайсет метра.

— Би ли ми обяснил как в петминутен телефонен разговор си успял да изкараш от нерви заместник главен прокурор на САЩ и да нанесеш обида на президента?

— Мамка му, Рейбърн, само му казах…

Франклин вдигна ръка.

— Не ме интересува какво си казал или искаш да кажеш. Интересува ме какво е трябвало да кажеш. Нима изпитваш някакво извратено удоволствие да ми усложняваш живота?

— Рейбърн…

— Нямаш ли си хоби да се занимаваш?

— Шефе…

— Защото, ако нямаш, ще те посъветвам бързо да си измислиш. — Франклин се наведе над бюрото му и вдигна ръката си с палец и показалец, раздалечени на няколко милиметра. — Толкова ми остава да изхвърча от поста си и ако това стане, гарантирам ти, че и ти ще ме последваш.

— Тоя тип беше абсолютен задник, Рей. По дяволите, дори внимавах да не ти докарам проблеми.

Франклин се усмихна, но изглеждаше повече, че се мръщи.

— Внимавал бил. — Изправи се и разпери ръце, стиснал очилата си в едната. — По дяволите, защо не каза от самото начало? Явно съм сгрешил. Може би трябва да ти благодаря.

— Иронизираш ли ме?

— Не, Мол, защо да те иронизирам? Ти току-що си пратил един прокурор, обаждащ се от името на президента на Съединените щати…

— … шибаните Съединени щати.

— Какво?

— Така се изрази той, „шибаните Съединени щати“.

— Не ми дреме как се е изразил. Току-що ми прочетоха такова конско, че една шибана седмица ще ми държи влага.

Франклин изрече последните думи в лицето на Моли; няколко кичура от оредялата му коса, която заресваше на път и приглаждаше назад, паднаха пред очите му.

— Май наистина ме иронизираш.

Франклин се отдръпна.

— Хайде, Мол, за бога, престани да правиш проблеми.

Моли заговори бавно, сякаш успокояваше дете:

— Той го нарече разследване, Рей. Защо мислиш, че ще разследват обикновен случай на самоубийство?

Франклин примигна, сякаш не вярваше на това, което чуваше, а може би за да възвърне самообладанието си, но Моли предполагаше, че не е нито едно от двете. Това примигване бе израз на гняв, примесен с любопитство. Колкото и да ядосваше шефа си, Моли беше най-добрият му детектив и рядко се лъжеше в предчувствията си.

— Не ме интересува как го е нарекъл. Не ми дреме дори да го е нарекъл „Тайната вечеря“. Интересува ме само да запазя работата си. Предполагам, че теб също, а може би имаш тайно богатство, за което да не знам?

— Това не ми харесва, Рей. Стомахът ми ме тревожи.

— При твоя начин на хранене нищо чудно. Ядеш боклуци, които и прасе не би помирисало.

Франклин си сложи очилата, приглади косата си назад и избърса дланите си в бедрата, докато се успокои. След кратка пауза попита:

— Добре, какво те тревожи?

— Още нямаме новини от Куп.

— Куп си взе свободна седмица. Преди две седмици си подаде молбата.

— Не отговаря…

— У дома ли? Знам. Така е, защото жена му е в Южна Каролина, отишла е да покаже бебето на родителите си и той използва намалението, за да отиде на лов или за риба. Тя е взела колата му, затова Куп ме помоли да използва патрулката. Аз му позволих. Каза ми, че ще тръгне веднага след като му изтече смяната. Ние с теб бихме ли тръгнали на лов след двайсет и четири часово бъхтене? Не, вече не сме на двайсет и пет, Мол.

— Ами случаят в парка? Как може да си замине от местопроизшествието, без да ни изчака?

— Куп е новак, Мол. Новобранците вършат глупости, знаеш го. Вероятно се е уплашил, когато е осъзнал, че това е извън нашата юрисдикция, пък и не му се е идвало да си губи времето с попълване на формуляри. Самият ти си привърженик на максимата, че е по-добре да молиш за извинение, отколкото за разрешение. Мамка му, дори ми се струва, че ти си я измислил. В понеделник Куп ще дойде на колене да моли за прошка. Тогава хубаво ще го насоля. Колкото до тоя случай с Браник, мисля, че Министерството на правосъдието има достатъчно ресурси да се справи. Затова, за да няма неясноти, ще ти го кажа бавно: затвори… тази… папка. Прекрати всякаква работа по случая.

— Какво да правя с папката?

Моли обичаше да оставя последната дума на Франклин. Така успокояваше самолюбието му.

Франклин реагира предсказуемо:

— Вземи папката, сложи я на стола си… и… си… намести… задника… отгоре. — Франклин тръгна да излиза. — Сериозно приказвам, Мол. Не искам да чуя дори слух, че работиш по случая.

Моли вдигна ръце, сякаш се предаваше:

— Дадено. Имам си достатъчно работа.

— Понякога не съм убеден.

Франклин се отдалечи, шумът от стъпките му по линолеума заглъхна. Когато влезе в кабинета си, погледна през матовото стъкло в оперативната зала. Моли се изправи, затвори картонената папка, сложи я внимателно на стола си и седна отгоре.