Робърт Дугони
Всички виновни (85)

85.

Пропълзя по неравната земя, всяка част на тялото го болеше. Тина седеше, превита на две, с наклонена на една страна глава, с вързани ръце, раменете й се тресяха.

Вторият куршум бе улучил генерала точно в гърдите и той беше паднал назад, сякаш са го ударили с бухалка. Лежеше на два метра зад нея, подметките на войнишките му обувки стърчаха от тревата. Когато Слоун се приближи до Тина, очите й се разшириха от изненада и радост. Тя заопипва лицето му, започна да го гали, сякаш само ако го докосне, можеше да се увери, че наистина е жив и не й се привижда.

Той взе ножа, внимателно сряза въжетата, прегърна я, почувства тялото й, кипящо от живот.

Жива. Все още бе жива.

— Всичко е наред — прошепна, за да утеши колкото нея, толкова и себе си. — Всичко е наред. Свърши. Всичко свърши.

Тя го погледна недоумяващо.

— Как го направи? Видях, че те простреля, Дейвид. Видях.

Слоун се намръщи и разтвори ризата под голямото яке на Том Моли. Бронираната жилетка на детектива бе спряла куршума, но силата на удара беше голяма. Гърдите го боляха при всяко поемане на въздух. Може би така се чувства човек, когато го прегази кола. Слоун не беше успял да разгадае мисленето на генерала, да го опознае истински, но не му бе необходимо. Той познаваше хората като Паркър Мадсън. Генералът дори за миг не би допуснал възможността Слоун да облече бронирана жилетка, защото разчиташе на доклада на военния психолог, според който Слоун бе склонен към самоубийство и действаше спонтанно. Но психологът не знаеше истинската причина Слоун да свали бронираната си жилетка. Това не фигурираше в доклада и не беше известно на никого освен на Слоун и един редник на име Ед Вендити. Причината не бе ужасната жега. Не беше желанието да се движи по-бързо. Слоун не изпитваше желание да сложи край на живота си. В бързината Вендити, двайсетгодишен баща на две деца, бе забравил бронираната си жилетка в десантния хеликоптер, от който бяха слезли. Когато го осъзна, погледна Слоун със същия страх, който преди няколко часа той бе видял в очите на близките на Том Моли. Страх, че никога вече няма да види любимите си хора, че децата му ще останат без баща. Слоун издърпа Вендити зад една скала, свали жилетката си и му заповяда да я облече. Той не изпитваше страх, че ще остави някого сам на този свят. Ако загине, това нямаше да промени ничий живот. След като го раниха, Слоун си даде сметка, че военните ще съдят Вендити за престъпна небрежност — в армията не прощаваха грешките. Понеже вече бе решил, че не му доставя удоволствие да убива, отхвърлянето на кандидатурата му за военното училище не беше голямо наказание.

Слоун целуна Тина по главата и усети аромата на косата й, нежно галеща страните му.

— Всичко свърши, Тина. Никой няма да те нарани. Никога.

— Ами за теб, Дейвид? — прошепна тя, притиснала глава до гърдите му. — За теб свърши ли? Откри ли онова, което искаше да узнаеш?

— Не съвсем. Но вече знам достатъчно. Открих теб. Разбрах, че те обичам, че все още имам шанс за пълноценен живот с тази любов.

— Тогава не мисли за друго.

Чуха бръмчене на хеликоптер и погледнаха нагоре. Слоун закри лицето й и вдигна ръка, за да се предпази от вятъра, вдигнал облак прах, развял тревата като настъпваща буря. Машината се приземи наблизо. На предната седалка, осветен в синкаво от лампичките на контролното табло, блед като мъртвец, седеше Том Моли.