Робърт Дугони
Всички виновни (36)

36.

Блумбъри, Западна Вирджиния

В града като че ли имаше карнавал. Том Моли спря зад колоната патрулни коли и оранжеви автомобили на пътната полиция покрай шосе 9, пъстри петна в сивкавия сумрак. Микробусите на телевизионните станции също бяха пристигнали и репортерите бързаха да заемат позиции, влачейки преносими камери и кабели. Моли се легитимира пред двама униформени пътни полицаи, провря се под ограничителната лента и се приближи до огромния кран, заемащ половината шосе откъм скалите. Металното му въже се спускаше към водата.

Въпреки предчувствието Моли още хранеше слаба надежда, че има грешка, че Клей Бодуин бърка. Дано да грешеше, дано.

Бодуин му се беше обадил у дома, докато Моли играеше на гоненица с Ти Джей. Маги излезе на двора и му подаде слушалката.

— Ало, Клей се обажда. Ти ли си дежурен?

Не беше, но гласът на Бодуин накара стомахът му да се свие. Знаеше, че Клей не се обажда да го пита как е. Когато затвори телефона, стомахът на Моли изгаряше, макар че тялото му бе смразено до костите.

Капитанът на едно риболовно корабче бе засякъл нещо със сонара — който гордо нарече „рибооткривател Гармин 240“. Връщал се от следобеден риболов и понеже познавал всеки сантиметър от Шенандоа, тъмната сянка, която се появила на екрана, го накарала да спре. Отначало си помислил, че е огромна риба. При по-детайлно оглеждане установил, че не е.

— Мислят, че са го намерили. Мислят, че са намерили Купърман — каза Бодуин по телефона.

От тона му личеше, че не са намерили Бърт Купърман да пие бира и да играе билярд в някоя кръчма.

— Изглежда, не е успял да вземе завоя — добави Бодуин. — По следите от гуми може да се заключи, че колата е поднесла на камъчета и той не е успя да я овладее. Там няма мантинела, Мол, затова никой не е забелязал. Бил е там и в следващия момент е изчезнал.

Моли погледна в пропастта и коленете му омекнаха, по челото му изби студена пот.

Отдръпна се от ръба.

Прилошаваше му от високото. Макар че склонът не беше отвесен, той се чувстваше, сякаш гледа в бездънна яма. Отиде при кабината на крана, където операторът говореше по преносима радиостанция, вероятно с някого долу при водата.

Моли показа служебната си карта и попита:

— Какво е положението?

— Долу има трима водолази — отвърна операторът, местейки лостовете. — Сега я стягат с вериги, за да я вдигнат.

Посочи с палец към камион с платформа.

— Каква е колата?

— Водата е много мътна, не може да се види. Зад кормилото има затиснат човек.

Моли се ужаси:

— Още ли не са го извадили?

— Не могат. — Операторът дръпна друг лост. — Колата е много деформирана. — Повикаха го по радиостанцията. — Извинявайте, трябва да действам.

Намести се на седалката и започна да дърпа лостовете. След няколко минути металното въже се опъна.

— Идва! — обяви операторът.

Моли излезе напред, като внимаваше да не се приближава до ръба, заслуша се в трептенето на въжето и бръмченето на машината. След няколко секунди над повърхността се показа кола, от намачканото купе течеше вода. Патрулен автомобил. Бърт Купърман.

Моли се изплю; повдигаше му се и имаше лош вкус в устата.

Операторът извика:

— От вашите ли е?

— Да — без да се обръща, отвърна Моли. — От нашите.

Някой бе убил полицай и този път никой нахакан прокурор нямаше да му отнеме случая. Този път Том Моли щеше да изпълни задълженията си, за които се беше заклел пред народа на шибания окръг Джеферсън. И не му дремеше кого ще прегази по пътя си.