Робърт Дугони
Всички виновни (81)

81.

Национален парк „Блек Беър“, Западна Вирджиния

Слоун погледна лунния сърп, пресечен от бялата следа на самолет. Небето бе осеяно със звезди, като дупчици върху детска театрална завеса, но не хвърляха достатъчно светлина. Далечният ромон на реката бе като съпровод на оркестъра от насекоми, а въздухът бе влажен от отминалата буря. Гъсти храсти и стройни дървета стояха като стражи на пост около полянката. От вестниците Слоун знаеше, че трупът на Джо Браник е бил намерен в националния парк „Блек Беър“, но не вярваше Паркър Мадсън да е избрал точно това място от сантиментални подбуди. Не, генералът го бе избрал по същата причина, поради която беше решил да отнеме живота на Браник тук: мястото беше уединено, тъмно, с гъсти гори, което позволяваше елемент на изненада. Силен звук, като изстрел от пистолет например, би проехтял надалеч, без да се установи с точност откъде идва.

Второто обаждане на Мадсън дойде, когато Слоун тичаше по стълбите пред къщата на Моли, точно две минути след първото. Генералът му обясни как да стигне до една бензиностанция, където от мрака се появи някакъв мъж, претърси джипа и потвърди, че Слоун е сам и носи пакета. Фактът, че човекът не взе направо документите, доказваше нещо, за което Слоун вече се беше досетил — че проблемът е станал личен. Явно доста бе ядосал генерала. Той искаше лично да се разправи с него. Искаше да доведе нещата до край и не желаеше да дели победата с друг. Слоун бе преценил характера на Мадсън при кратката им среща в Овалния кабинет. Набит и як като булдог, генералът излъчваше безкрайна арогантност. Малките му черни очи не издаваха нищо, но това не попречи на Слоун да прецени какъв човек стои пред него. Хората като Паркър Мадсън не приемат възможност за неуспех. Егото им е огромно и не могат да допуснат, че изходът на кое да е събитие може да е различен от онова, което са предвидили. Арогантността им позволява да се издигнат на високи постове, но и много често довежда до падението им. Слоун беше срещал такива хора в армията, а целият народ бе станал свидетел на такава арогантност в Белия дом. Ричард Никсън и Бил Клинтън бяха първите имена, които му идваха на ум.

Слоун чувстваше и нещо друго — страх. По някаква причина при мисълта за срещата с Паркър Мадсън коленете му омекваха и стомахът му се свиваше. Това чувство не беше свързано със страх от смъртта. Имаше нещо друго, нещо, което му подсказваше, че Мадсън е хищникът, който го е дебнел, и че това е сблъсъкът, от който се беше страхувал, но който вече не можеше да избегне. Пътищата им се пресичаха на това място, тук, където Джо Браник бе изживял последните си мигове.

След първото оглеждане на колата Слоун получи серия от инструкции, вероятно за проверка дали някой не го следи. Накрая се озова на платото. Бе дошъл преди двайсет минути. Мадсън го караше да чака, за да получи психологическо предимство, докато го наблюдава скрито.

— Още не сте забравили наученото в армията.

Слоун не беше чул друг шум, преди насеченият глас да наруши спокойствието на природата. Обърна се и се огледа в мрака. Не видя никого. Сетне бавно различи черен силует на фона на тъмния храсталак. Паркър Мадсън излезе от гората като тигър от бенгалската джунгла. Спря в края на полянката на няколко метра от Слоун. Носеше камуфлажна униформа, която като че ли се рееше над земята — високите му черни обувки не се виждаха. Лицето му бе на светли и тъмни ивици маскировъчна боя.

Слоун отново видя ярката светлина, чу гръм. Тежките стъпки пак отекнаха в стаята, той почувства вибрациите на пода с цялото си тяло. С мъка си наложи да остане в настоящето. Животът на Тина зависеше от това.

— Били сте в морската пехота, нали?

Слоун отвори очи. Успя да се съвземе и да не пропадне пак в черната бездна, но за разлика от преди сега изпитваше непреодолимо желание да се върне там.

— Защо питате за неща, които вече знаете, генерале? — Беше сигурен, че Мадсън има доста повече информация от вида войски, в които е служил. — Не съм дошъл да обсъждам миналото си. Къде е тя?

Мадсън се приближи на около три метра от Слоун. В мрака беше невъзможно да види много подробности, но генералът явно не се тревожеше, че другият мъж може да е въоръжен — това беше част от играта, като при дуел между каубои някъде в Дивия запад, всеки предизвикваше другия пръв да извади оръжието си.

— Постъпили сте на седемнайсет без родителско разрешение, но не сте излъгали за възрастта си.

— Човек се подлъгва по рекламите. Знаете как е: „те са малко и са горди“. Стига глупости, генерале. Къде е тя? Нали се споразумяхме нещо.

— Успели сте да заблудите наборната комисия. Когато са научили възрастта ви, вече сте имали най-високия резултат за годината на теста за годност да служите в морската пехота, нищо чудно, предвид коефициентът ви на интелигентност. Командирът ви е направил командир на взвод в Първа морска дивизия, втори батальон, пета рота. Получили сте награди за точна стрелба, участвали сте в Гранада, награден сте със Сребърна звезда за храброст и сте били ранен от кубински куршум по непонятна за мен причина.

Слоун знаеше, че обяснението, което е дал за свалянето на бронираната си жилетка, ще заинтригува висш военен като Мадсън, както и обяснението на военния психолог, който го е прегледал.

— Бях млад и глупав, генерале.

Все още се мъчеше да остане в настоящето. Сякаш някой беше вързал за кръста му въже с камък на края и го е хвърлил в бездънен кладенец. Тежестта го теглеше надолу, към мястото, където щеше да намери Джо Браник, Чарлз Дженкинс и жената, за която вече знаеше, че е била майка му. За разлика от преди обаче сега не чувстваше, че там го дебне опасност.

— Много сте скромен, господин Слоун. Но на мен винаги ми се струва интересно, когато един войник пренебрегва правилата на обучението си. Свалили сте бронираната си жилетка по време на сражение. Защо?

— Предполагам, че вече знаете отговора, генерале.

Слоун се разкрачи, изпита нужда да застане стабилно, за да не пропадне в бездната. Не можеше да си го позволи. Трябваше да спаси Тина. Не можеше да допусне тя да загине.

— Знам какво сте казали на военния психолог, който ви е прегледал, а също и изводите му — че става дума за склонност към самоубийство. Това наистина е логично при вашия профил: човек без семейство, който търси мястото си в живота и е отчаян, че не го намира. Нали така са го определили?

— Знаете по-добре от мен, генерале.

— При все това надвихте неколцина от най-добре подготвените войници на тази страна. Знам, защото лично съм ги обучавал. — Мадсън звучеше впечатлен. — Защо човек, който не изпитва желание да живее, толкова отчаяно се стреми да оцелее? За какво се бориш, войнико?

— Не съм войник, генерале, и нямам желание пак да ставам. Не съм дошъл да водя философски спорове за особеностите на човешкия характер.

— Отговорете ми тогава на един по-конкретен въпрос. Откъде познавате Джо Браник? Признавам, че не открих никаква връзка между вас, не виждам причина да ви изпрати документи, за които няма как да знаете.

— Трябваше да попитате него, преди да наредите да го убият.

— О, попитах го, но беше упорит като вас. — Мадсън въздъхна. — Няма значение. Предполагам, че накрая ще достигнем до основата на този проблем. Носите ли пакета?

— Къде е Тина?

— Ако съдържанието ме задоволи…

— Не. Ще ви покажа пакета, когато видя Тина. След това ще обсъждаме подробностите по размяната. Нямам ви доверие, както вие не ми се доверявате.

Генералът се усмихна:

— Умеете да преговаряте. Добре.

Отдръпна се в мрака и се скри. Когато се появи пак, държеше Тина за рамото. Беше със запушена уста, вързани отпред ръце и разрошена коса. Макар че беше трудно да се види в тъмното, лицето й изглеждаше надрано и насинено. При вида й краката на Слоун се подкосиха, вече не можеше да издържи на земното притегляне. Падна в бездната и отново се озова притиснат между леглото и стената, неспособен да помръдне. Майка му седеше на пода и сега беше още по-мъчително да гледа как я бият, блъскат, изнасилват. Убиецът стоеше над нея и крещеше думите, които досега Слоун бе отказвал да чуе.

— Donde esta el nino? Donde esta el nino? (Къде е момчето?)

Идваха за него. Навън убиваха, убиваха всички… заради него.

Думите прокънтяха в ушите му и извикаха друг спомен от дълбините на бездната. Изпод леглото той погледна лицето, покрито със светли и тъмни ивици от боя, замаскиращи чертите му. Очите обаче не можеха да се скрият: бели, блестящи перли сред пламтящ огън като от ада, а в средата — черни дупки като вход към бездънна пропаст. Очи на звяр, който е решил да убива и не изпитва разкаяние. Слоун ги бе видял в кошмара си, после в Овалния кабинет, а сега бяха пред него. Нямаше грешка. Не можеше да ги забрави.

Очите на Паркър Мадсън.

Той щеше да убие Тина.

Изплува на повърхността. Нуждата да бъде там счупи невидимата бариера, която го държеше в плен на миналото или го ограничаваше в настоящето. Вече си спомняше с лекота, виждаше толкова ясно. Бил е Мадсън.

— Ти я уби.

Очите се присвиха.

— Ти дойде през онази нощ в планината, в селото. Ти ги уби. Ти.

Мадсън го гледаше мълчаливо.

— Ти я преби и я изнасили. Ти преряза гърлото й. Видях как го направи. Видях те.

— Как…

Мадсън замълча, самоувереността му сякаш се беше изпарила. Той любопитно наклони главата си на една страна, но с известен страх от онова, което може да открие. В този момент Паркър Мадсън също като Слоун направи връзката между минало и настояще. Досети се за отговора на въпросите си: защо Слоун нямаше роднини, защо се беше появил от нищото, защо Джо Браник му е изпратил документи за нещо, с което на пръв поглед няма връзка.

Връзка имаше.

Защото е бил там.

Мадсън се изсмя, но нервно, колебливо, без хумор.

— Ти си момчето. Той те е спасил. Джо Браник те е спасил.

— Джо Браник може би ме е отвел от селото, но не ме е спасил от видяното в онази сутрин. Видях как го правиш. Видях как я биеш и изнасилваш. Видях как я държиш за косата и прерязваш гърлото й. Видях как убиваш майка ми.

Вече си го спомняше кристално ясно, сякаш досега е виждал всичко в мъгла, която изведнъж се е разсеяла. Спомни си как лежеше неподвижно под леглото, как първите слънчеви лъчи проникнаха в стаята и донесоха ужас. Казваше си, че това не се случва, че е само сън, че когато отвори очи, всичко ще е наред. Спомни си как мъжете нахлуха в стаята и пак изпита ужаса. Спомни си как не смееше да диша, опитваше се да не вдига шум, но накрая не издържа. От гърлото му се изтръгна сподавен плач. Спомни си как въздуха излезе, как напрежението в гърдите му се облекчи, как одеялото, под което лежеше скрит, се вдигна. Чарлз Дженкинс и Джо Браник стояха мълчаливо и го гледаха потресени.

В ръката на Мадсън се появи пистолет като заек от цилиндър на илюзионист — обученият войник трябваше да изпълни мисията въпреки неочакваното развитие на нещата.

— Пакета, Слоун.

Слоун разкопча якето, което бе взел от гардероба на Том Моли, твърде широко за него, и извади плика.

— Пусни я.

Тина енергично поклати глава, опита се да каже нещо въпреки превръзката на устата й, очите й бяха обезумели от страх.

— Хвърли го на земята.

Слоун хвърли плика.

— Някой беше казал, че съдбата не дава втори шанс.

Мадсън сви рамене.

Усмивката му изчезна и той дръпна спусъка.