Робърт Дугони
Всички виновни (21)

21.

Финансовият район, Сан Франциско

Стояха на улицата и трепереха, бяха вдигнали яките на палтата си, за да се предпазят от студения вятър между високите сгради. Той свиреше тихо и носеше от залива миризма на гнили водорасли след трийсетградусовите жеги от изминалата седмица. Топлият фронт бе отминал.

Финансовият район се стори зловещо тих на Слоун; имаше чувството, че стои в двора на огромен, ненадейно опустял жилищен комплекс. Със самите си размери сградите създаваха особено усещане, сред тях човек очакваше да чуе всякакъв шум — говор, бръмчене на коли, сирени. Чуваше се само воят на вятъра, някоя и друга преминаваща кола и шумолене на издухан вестник в канавката. По залез жителите на Сан Франциско бягаха от деловия район, отправяха се към домовете си, ресторантите в Норт Бийч и Китайския квартал, лъскавите нощни клубове на юг от Маркет. Финансовият район оставаше като призрачен град от холивудски филм.

— Не е необходимо да чакаш с мен, Дейвид. Да не те бавя.

Той извади мобилния си телефон.

— Ще й се обадя да предупредя, че малко ще закъснея.

Телефонът на Мелда иззвъня три пъти, преди да се включи телефонният й секретар. Слоун остави съобщение, затвори телефона си и пак погледна часовника си.

— Наред ли е всичко? — попита Тина.

— Странно ми е, че още не се е прибрала.

— Тръгвай, сама ще се оправя.

— Не, няма проблем. — Той пъхна ръце в джобовете си и присви рамене, за да предпази врата си от вятъра. — Може би е останала на чаша кафе с един господин, за когото все приказва.

— Друг мъж? Заменила те е!

Тина се усмихна и леко извъртя главата си, за да може вятърът, духащ по улица „Батъри“, да отметне косата от лицето й. Слоун си мислеше, че очите й са сини, но сега, на светлината от фоайето, забеляза, че са пъстри, със сивкави и жълтеникави петънца. Тя се наведе към него, сякаш я дръпнаха невидими конци, и за момент той си помисли, че ще го целуне. Но тя се приближи до един автомат за вестници и се вгледа в заглавната страница зад пластмасовото покритие.

— Пазиш ли листчето, което ти дадох по-рано? Онова със съобщението от двайсет и три годишния брокер с примамливо предложение за инвестиране?

Той бръкна в джоба си, но си беше сменил ризата.

— Как беше името? — попита Тина. — Какво беше записано на листчето?

— Мисля, че Джо Браник. Защо?

Тя отговори, сякаш говореше на себе си.

— Не е бил брокер.

— Какво?

Той се приближи до нея. Във вестника имаше снимка, а под нея бе изписано името. Слоун не повярва на очите си. Извади четвърт долар от джоба си, пусна го в дупката, взе вестника и зачете на глас:

— Президентът скърби за покоен приятел.

Тина надникна над рамото му и двамата прочетоха статията.

„Асошиейтед Прес“

Вашингтон — На ранна сутрешна пресконференция в Белия дом, на която се очакваше президентът Робърт Пийк да разкаже за участието си в конференцията за глобалното затопляне, която ще се проведе в Южна Америка, секретарят на Белия дом Паркър Мадсън потвърди за смъртта на Джо Браник, специален съветник на президента.

Западновирджинската паркова полиция е открила трупа на Браник около 5:30 часа край пуст черен път в националния парк „Блек Беър“. Единствената огнестрелна рана в слепоочието явно е дело на самата жертва. Мадсън заяви, че Белия дом няма да дава повече подробности и отклони всички въпроси към Министерството на правосъдието. Каза, че президентът и всички служители в Западното крило са „потресени“.

Другари от детинство и съквартиранти в джорджтаунския колеж, Пийк и Браник бяха близки приятели. Президентът, който тази сутрин трябваше да замине за Южна Америка, отмени пътуването си. В писмено изявление, разпространено от Белия дом, Пийк твърди, че лично е съобщил скръбната вест на жената и трите деца на Браник.

Слоун вдигна очи от вестника и се замисли дали правилно си спомня името.

— Сигурно е съвпадение — каза тихо.

Таксито спря до тях.

— Мъртъв е. Според вестника се е самоубил. Защо ще ти се обажда?

Слоун я погледна:

— Не сме сигурни, че е той.

— Разбира се, че е той. Кой друг ще е? Познаваш ли го?

— Ами… — Слоун пак погледна снимката. В тези очи имаше нещо познато. — Не. Сигурен съм, че не го познавам.

Шофьорът, хилав като върлина чернокож, се показа нетърпеливо през прозореца. Слоун отвори вратата на таксито и му даде трийсет долара.

— Закарайте я вкъщи и задръжте рестото.

Тина се възпротиви:

— Дейвид, няма да ми плащаш таксито.

Въпреки безгрижния й характер, Слоун знаеше, че ревностно защитава независимостта си.

— Разбира се, че не. Ще го пиша на сметката на Пол Абът.

— В такъв случай ще мина по дългия път за вкъщи. — Тя се усмихна и седна отзад; кимна към вестника в ръката му. — Ако не друго, звучи интересно.

Той стоеше мълчаливо.

— Добре ли си?

— Още не мога да повярвам, че заминаваш.

— Може и да не замина. — Тя хвана дръжката на вратата. — Нали ти казах, че бих останала за правилния човек. Трябва само да ми го намериш.

Затвори вратата и таксито тръгна. Слоун остана сам на тротоара.

* * *

Слоун шофираше машинално. Умът му беше другаде, опитваше се да нареди ставащата все по-голяма и по-объркана мозайка. Снимката от вестника го гледаше от дясната седалка.

„Защо се замисли? Защо се замисли, когато Тина те попита дали го познаваш?“

Отново се вгледа в лицето, не можеше да се съсредоточи.

Щрак.

Представи си друга картина. Дупката в пощенската му кутия, където трябваше да е ключалката. Вратичките на другите седем кутии бяха затворени. Заключени.

Щрак.

Вече стоеше в апартамента си с полицая.

— Ключалката беше разглобена, не разбита.

— Разглобена ли?

— Знаели са какво правят.

Щрак.

Слоун бе видял ключалката на кутията си. По нея нямаше нито една драскотина.

Полицаят говореше за бравата на главната врата на апартамента му, но същото се отнасяше и за кутията. И двете бяха свалени. Не беше от лошо монтиране. Това изваждаше на преден план много нови факти. Онзи, който бе проникнал в апартамента му, беше отворил и пощенската му кутия. Двете събития твърде много си приличаха, за да са съвпадение. Ако беше вярно, това променяше мотива, коренно го променяше. Виновникът не беше някой, който му има зъб и иска да му отмъсти.

Щрак.

Той си се представи сред разбъркания хол. Изолацията на тръбите за отоплението беше свалена, мебелите — изтърбушени. Някой е търсил нещо.

Щрак.

Бяха отворили пощенската му кутия.

Търсили са нещо в пощата му.

Щрак.

Мелда му бе донесла писмата.

— Този път не са много. Само сметките и рекламни листовки.

Щрак.

Спомни си как в кабинета бе прегледал пощата, отдели един оранжев плик с изписан на ръка адрес. Не бяха само сметки и рекламни листовки.

По навик погледна на пода под дясната седалка, но си спомни, че е оставил куфарчето си в кантората, след като прибра писмата. Започна да търси изход от магистралата, но се спря.

„Обуздай фантазията си. Може да е поредното рекламно писмо. Може би от онези предложения за безплатен престой в Лас Вегас или Палм Спрингс, ако изтърпиш деветдесетминутна лекция за предимствата на акциите с фиксиран срок за продажба.“

Включи радиото, но музиката не го разсея. Продължи да умува над парчетата от мозайката, да се опитва да ги намести. Мелда не беше видяла счупената ключалка, което означаваше, че е изпразнила пощенската му кутия преди това.

Ужасно предчувствие сви стомаха му. Пак погледна часовника си, взе мобилния си телефон и натисна копчето за бързо набиране. Чу се звънене.

Никакъв отговор.

Иззвъня втори път.

Пак нищо.

Трето позвъняване.

Телефонният секретар се включи. Той затвори и погледна часовника на таблото: 22:00. Бингото бе свършило преди час. Мелда трябваше да си е вкъщи.

* * *

Мелда Деманюк завъртя ключа и натисна дръжката. Вратата не помръдна. Резето. Ядосана, тя извади ключа и го пъхна в новата ключалка. Завъртя го и се заслуша за изщракването, както я беше научил Дейвид. След това пак пъхна ключа в долната ключалка. Понякога заяждаше. Този път бравата се завъртя свободно.

Мислеше, че е заключила, когато тръгваше за бингото, но паметта й все повече отслабваше. Сигурно бе забравила. Сега, когато се върна, вероятно бе заключила, вместо да отключи. Тя въздъхна. Толкова много главоболия заради други, толкова усложнения.

Все пак се усмихна. Нямаше да допусне тази подробност да развали доброто й настроение. Не и тази вечер. Тя спечели! Бинго. За пръв път. Когато казаха „В-5“ тя полудя от възбуда. „Бинго!“ прозвуча от устата й като джафкане на кученце, което някой е настъпил. В църковната зала избухнаха смях и аплодисменти и тя стана да вземе спечеленото — 262 долара. Сгъна ги в чантичката си като малко съкровище. Вече беше решила какво ще купи с тях. Щеше да купи за Дейвид онзи пуловер, който бе видяла на витрината в търговския център. Дейвид беше толкова добър към нея, като роден син.

Тя отвори вратата и светна лампата. Изпусна чантичката. Вдигна ръце и закри устата си. Понечи да извика, но не можа. Вътре беше пълен хаос. Колекцията й от керамични ангелчета бе натрошена сол върху бежовия килим. Картините бяха извадени от рамките им, мебелите — разпрани и счупени. В кухнята също беше разхвърляно; тенджери, тигани, чинии, съдържанието на хладилника — всичко на пода. Пресният щрудел бе размазан върху линолеума.

Краката й се подкосиха. Тя се облегна на плота, сякаш внезапно я обхвана треска.

„Какво да правя? Боже, какво да правя?“

Обхвана я страх. Тя грабна тежкия тиган от печката и го притисна до гърдите си като безценно наследство.

„Дейвид. Извикай Дейвид.“

Тя тръгна назад, препъвайки се в отломките, докато излезе в коридора. Обърна се и бързо отиде при стълбите. Изкачването изведнъж й се стори огромно усилие, сякаш ходеше през дълбок сняг. На горната площадка спря и се подпря на парапета да си поеме въздух. Толкова се задъха, че не можа да извика Дейвид, когато отвори вратата му и влезе. Беше объркана. Той стоеше в кухнята с гръб към нея. Мелда си пое въздух и точно се канеше да заговори, когато той се обърна.

— Вие? — уплашено възкликна тя.