Робърт Дугони
Всички виновни (4)

4.

Национален парк „Блек Беър“, Западна Вирджиния

Детектив Том Моли разбута храстите и спря, докато преодолее отвращението, което би накарало всеки човек с нормална професия да повърне наденичката и двете филии, които бе излапал набързо, тичайки към колата си. Трупът лежеше на една страна, вероятно както е паднал — едър мъж с бяла риза и вратовръзка, опръскани с кафеникавочервено и сивкаво мозъчно вещество. Близо до стиснатите пръсти на дясната му ръка, частично скрито в гъстата трева и храстите, стърчеше оребреното дуло на трийсет и пет калибров колт „Питон“.

Сериозна работа.

Моли приклекна, за да огледа по-добре. Куршумът, трийсет и пет калибров „Магнум“ или трийсет и осем калибров „Специален“, бе преминал през мозъка на жертвата като дерайлирал товарен влак, отнасяйки и значителна част от главата му.

— Дано никога да не свикна с тези гледки.

Моли пропъди една муха с ръката си. Времето се затопляше и скоро щяха да се съберат още. Той изскубна стрък див лук и лапна луковицата, като плюеше пръст. Вкусът на растението щеше да позамаскира миризмата на смърт, но нямаше да й попречи да попие в дрехите му и да го преследва дълго след като си тръгне от местопрестъплението.

— Колт „Питон“. Вероятно три пет седем. Сериозен патлак. Тоя не си е играел.

Все едно говореше на трупа. Служителят от парковата полиция Джон Торп стоеше малко над него на склона и удряше по високата трева с фенерчето си; беше тъп като дърво.

Моли се изправи и се огледа.

— Тревата скрива много улики. При толкова голяма изходна рана куршумът сигурно е някъде наоколо, едва ли ще го открием, но…

Детективът замълча. Дори да владееше членоразделна реч, Торп пропусна още една златна възможност да го покаже.

Моли избърса челото си с кърпичка и погледна нагоре по стръмния склон. Макар да не ги виждаше, бе сигурен, че следователи от парковата полиция и агенти на ФБР се събират около черния лексус като мухи на мед, както винаги — с малко закъснение след репортерите. Торп не се беше сетил да закрие номера на колата и скоро самоличността на жертвата щеше да стане известна на всички от новините. Когато Моли дойде, двама униформени от шерифството вече заграждаха черния път, за да спрат тълпата от репортери.

Моли свали якето си, наметна го на раменете си и продължи да бърше челото си. Може би вина за това имаха и многократните качвания и слизания по стръмния склон, но утринното слънце — вече нажежено до бяло в безоблачното синьо небе — го изгаряше. Предвид прогнозата — 35 градуса и 90 процента влажност — сигурно цял ден щеше да се поти като прасе.

— Проблемът не е в жегата, а във влажността — измърмори.

Роден и израснал в Южна Калифорния, това бе едно от нещата в Западна Вирджиния, което най-много го тормозеше.

— От друга страна, кой издържа на трийсет и пет градуса, без да се поти, а, Джон? Жегата си е жега, каквато и да е влажността.

Торп го погледна, сякаш страдаше от запек.

„Тия малоумници с конкурс ли ги избират?“ — запита се Моли.

Разхлаби вратовръзката си, разкопча три копчета; ризата му вече бе намачкана. Маги обичаше да казва, че дори да го изпрати с най-безупречно изгладените дрехи, докато излезе на улицата, вече ще е намачкан, сякаш става от леглото. Дължеше се на синдрома на едрия мъж. Макар че никога не бе строен, на млади години теглото му беше разпределено като при спортист — в раменете, краката, гърдите. Когато мина четирийсетте обаче, земното притегляне надделя и всичко като че ли се събра в корема и задника му, сланини, които Маги обичаше да хваща и наричаше „любовни дръжки“. Дрън, дрън. Тумбакът му изглеждаше като резервна гума и все повече се надуваше. За диети и дума не можеше да става — той обичаше да яде, едно от основните удоволствия за типичния италианец. И ако единствената алтернатива бе да става в ранни зори, за да тича, предпочиташе да си остане дебел. Тази сутрин, когато се качи чисто гол на домашния кантар, беше на четирийсет и три и тежеше сто и два килограма.

Пъхна кърпичката в задния джоб на панталоните и намери един от войниците на Конфедерацията, които бе купил от музея в Гетисбърг за сина си Ти Джей.

— Ще се задоволим със следите от барут по кожата — продължи да си говори, приемайки, че няма да могат да открият куршума. — Сигурен ли си, че не си видял никого от нашите?

Торп сви рамене:

— Не съм.

Моли знаеше друго. Според диспечерите Бърт Купърман се обадил малко след 3:30 часа, за да докладва, че тръгва по сигнал за намерен труп. Това бе последното му обаждане. От управлението уведомили парковата полиция, а Кей вдигна Моли от леглото с дълбок южняшки акцент, който би могъл да те възбуди. Но Кей не търсеше любов. Моли бе дежурният детектив. Процедурата беше рутинна, само дето на местопроизшествието Моли завари Торп, който обяви, че случаят е негов, и се разпореждаше, сякаш гората му е бащиния. Заведе детектива при черния лексус, където намерил синьо-бялата ламинирана карта, станала причина за появата на всички тия федерални агенти със сини шлифери и жълти надписи, суетящи се наоколо като разлютени пчели. Мъртвият бе Джо Браник, близък приятел и довереник на американския президент Робърт М. Пийк.

Торп сви рамене:

— Както и да е, тук е бил извън вашата юрисдикция, детективе. Това е федерална собственост.

Моли прехапа език. Мразеше териториалните спорове между полицейските служби. Дж. Рейбърн Франклин, началникът на Чарлстаунската полиция, неведнъж го бе предупреждавал да се държи внимателно с колегите си, защото всички работели за една кауза и прочее глупости. Моли обаче не беше свикнал да си мълчи, а точно сега нещо стягаше корема му и причината не бе в наденичката, а в двайсетгодишния му полицейски стаж. Нещо не беше наред.

— Прав си, Джон, но тук имаме вероятно убийство.

— Убийство? — изкиска се Торп. — Едва ли, детективе. Прилича ми на обикновено самоубийство.

Тази насмешка бе голяма грешка. Заедно с любовта си към хубавата храна Моли бе наследил и горещия италиански темперамент, който като живак в термометър трудно спадаше, качи ли се веднъж. Прие насмешката като предизвикателство.

— Може би, Джон, но Купърман не е имал как да знае, преди да дойде на място, нали?

— Ами…

— А ако е убийство, случаят вече е под юрисдикцията както на парковата, така и на местната полиция. При това положение вие духате супата.

— Как така?

— Купърман автоматично става първи полицай на местопроизшествието.

Торп продължи отегчено да блъска с фенерчето по тревата, но в погледа му вече личеше безпокойство. Беше се върнал в храсталака и не се печеше на слънцето от желание да прави компания на колегата си. Тревожеше се за тлъстия кокал, който бе намерил, и се навърташе наоколо като куче, пазещо плячката си.

— Не знам какво е направил, детективе, но го няма. Ние сме тук — натърти, имайки предвид парковата полиция. — Поне ще се освободите за остатъка от сутринта. — Потърка се с длан по темето. — Имате късмет. Няма да се печете на това слънце.

— За съжаление ще се пека — отвърна Моли, отхвърляйки това завоалирано предложение за примирие.

Смяташе да нанесе неочакван удар, който нямаше да се хареса на никого, особено на пчеличките горе. Нямаше да му е за пръв път, тъй че не му дремеше. Сега най-важно бе предчувствието, което караше стомаха му да се свива.

— Ще поема юрисдикция над трупа.

Торп застина.

— Какво?

— Поемам юрисдикция над трупа. Първият полицай на местопроизшествието поема юрисдикцията.

— Аз бях първи.

— Не. Бърт Купърман е първият пристигнал на местопроизшествието. Чарлстаунска полиция. Трупът отива за аутопсия в окръжната морга.

Торп се намръщи:

— Купърман го няма. Аз бях първи на местопроизшествието, детективе.

— Кой ти се обади, Джон?

— Как кой?

— От диспечерската служба на парковата полиция, нали?

— Да…

— Кой, мислиш, че се е обадил на тях?

— Ами…

Торп посърна, виждаше как му отнемат тлъстата хапка под носа.

— Трупът отива при окръжния патоанатом. Такива са правилата.

— Правилата ли? — Торп посочи нагоре и пак се изкиска. — Нали не смятате да го кажете на тях?

— Не — поклати глава Моли.

— Бих се учудил.

— Ти ще им го кажеш.

Торп се извъртя рязко.

— Какво!?

— Ти ще им кажеш.

— Как пък не!

— И още как. Бил си изпратен от вашите диспечери. Те са получили сигнал от Чарлстаунската полиция. Трупът отива при окръжния патоанатом. Ако федералните го искат, да подадат заявление по реда. Дотогава ще следваме процедурата. Ти си длъжен да го разпоредиш. Нали ти си оградил местопроизшествието, ти отговаряш за него.

Моли се усмихна.

— Не говориш сериозно?

— По-сериозно не може да бъде.

Торп имаше навик да затваря очите си като дете, което си мисли, че така ще накара всичко лошо да изчезне. При това клепачите му затрептяха. Приличаха на две големи пеперуди.

— Хайде, Джон. Не е трудно. Нали не искаш да рискуваш с толкова важно нещо? Пресата ще те разкости като пуйка в Деня на благодарността. И не ме плаши с федералните. Ако нарушиш процедурата, ще поискат да знаят защо. Ще те затрупат с въпроси и ще изпишеш декари хартия.

Торп стисна устни, сякаш да преглътне стотиците неща, които му идваше да каже, но нито едно от тях не беше „грешиш“. Без да продума, той се извъртя рязко и се заизкачва. Моли тръгна след него. Може би когато се върне в участъка, щеше да завари Бърт Купърман във физкултурния салон да вдига тежести, което толкова обичаше да прави след смяна. Новобранецът може би щеше да признае, че се е уплашил, защото е бил извън юрисдикцията си — типична грешка за новак. Да, това бяха две възможни обяснения. И при аутопсията може би щеше да се установи, че Джо Браник, сподвижник и приятел на президента, е решил да си пръсне черепа с личния пистолет. Моли обаче имаше предчувствие, че тези две възможности са толкова вероятни, колкото майка му да се отрече от католицизма.

Когато се качи на хълма и вдигна очи, за да прокълне слънцето, забеляза блед силует, все още видим в утринното небе.

Пълната луна.