Робърт Дугони
Всички виновни (14)

14.

Остров Камано, западен Вашингтон

Чарлз Дженкинс погледна калните си ботуши, свали кожената ръкавица от ръката си и избърса челото си с ръка, като размаза частички пръст по кожата си. Макар че навън беше прохладно, анцугът му бе мокър от пот на гърдите и гърба. На гаснещата вечерна светлина над главата му прелиташе ято канадски гъски, „У“-образна формация в лятното небе. На юг се издигаше Маунт Рейниър, ледниците бяха като позлатени.

Дженкинс отново сложи ръкавицата си и продължи да плеви доматите, растящи в миризливата тъмнокафява почва сред оборски тор и гнили листа, да ги чисти от клонки и камъни. В пасището зад него белите арабски жребци препускаха, хвърляха къчове и с пръхтене и наведени глави гонеха Лу и Арнолд. Любимото занимание на кучетата, освен яденето, бе да дразнят четиристотинкилограмовите коне. Постоянният им лай не пречеше на никого просто защото нямаше съседи. От запад и север четирийсетдекаровото пасище на Дженкинс беше оградено със стара гора от кедри, канадски ели и кленове. На изток граничеше с говедовъдна ферма — безкрайни зелени поля, покриващи като килим облите хълмове. Пъгит Саунд бе на около километър на юг, самотна бяла талашитена църквица на двулентовия път, който обикаляше острова.

Настъпи неочаквано затишие. Дженкинс се изправи и се огледа. Арабските жребци може би най-после бяха наказали досадниците. Лу и Арнолд още бяха живи и здрави, стояха, наострили уши, и душеха въздуха.

Дженкинс също беше нащрек, макар че бе получил предупреждение от друго място. Когато отиде в Стануд по-рано този следобед, за да купи мрежи срещу птиците, вредящи на скъпите му зеленчуци, Гас от железарията му каза, че някой питал за него. Тогава Дженкинс видя и заглавната страница на „Сиатъл Поуст-Интелидженсър“.

Колата дойде от изток, забави при църквата — явно някой я бе посочил на шофьора като ориентир. За миг машината се загуби от поглед, когато минаваше зад талашитената постройка, пак се появи от другата страна и отби по чакълестия път. Бавно се заизкачва, пак се скри между къпиновите храсталаци, маркиращи синора между църковния имот и неговия. Нямаше значение. Той познаваше пътя като линиите на дланта си. Скоро чакълът щеше да свърши и да премине в черен път с коловози и дупки. На разклона, където друг къпинов храсталак заплашваше да погълне порутената му барака за инструменти, шофьорът щеше да завие надясно, защото това разклонение изглеждаше по-широко и следователно — по-често използвано. Щеше да кара, докато стигне реката, през която нямаше път, след това трябваше внимателно да се върне на заден ход. Лявото разклонение беше толкова тясно, че храстите щяха да дращят по колата, докато стигне навеса — полуразпаднало се съоръжение, долепено до тристайната дървена къща. Най-смелите посетители дори слизаха от колите си и чукаха на вратата. Тази вечер никой нямаше да отвори. Собственикът бе коленичил в градината и плевеше доматите си.

При звука от затръшване на врата Лу и Арнолд се втурнаха през храсталака, като се хапеха и боричкаха по пътя. Внезапната им поява и големината им — два шейсеткилограмови песа родезийска порода с настръхнала козина на гърбовете — щеше да стресне гостенина. Но бързо щеше да разбере, че са безобидни по махането на опашките. Дженкинс се съмняваше в чистия им произход. Твърдеше се, че тази порода е специално създадена в Южна Африка за лов на лъвове, но неговите псета не можеха да хванат и катеричка.

Той се наведе и продължи да размесва компоста с почвата. След няколко минути чу как Лу и Арнолд тичат възбудено през високата трева; по честите им спирания и смени на посоката личеше, че водят някого. Приближиха се и, провесили езици, започнаха да обикалят около Дженкинс. Той свали ръкавиците си, взе мотиката и се изправи. С ръста си от метър и деветдесет и сто и десетте си килограма той се извиси над земята като гигантското растение в „Джак и бобеното стъбло“. Изтри пръстта от дясната си ръка в левия крачол на панталона си, посегна, като че ли да повтори движението, но вместо това рязко се извъртя назад и замахна с мотиката.