Робърт Дугони
Всички виновни (60)

60.

Ланам, Мериленд

Таксито го остави пред порта от ковано желязо. Чарлз Дженкинс извади едно листче от джоба си, набра кода на клавиатурата на ключалката и се заслуша в бръмченето на двойната врата, която бавно се дръпна зад каменната ограда. Тръгна по алеята между зелена морава и малка ябълкова градина, която помнеше, но с по-ниски дръвчета. Тревата по пътя към къщата в средиземноморски стил бе осеяна с презрели плодове. Покривът на сградата беше оранжев, стените — покрити с тъмносини бугенвилеи, които също не си спомняше. Клоните на една плачеща върба се поклащаха като косите на момиче, вървящо с наведена глава срещу вятъра. Задуха по-силно и Дженкинс надуши наближаваща буря, макар че едва ли щеше да е като в Камано, където небето стаеше траурно сиво и дъждът идваше с гъста мъгла.

По източното крайбрежие бурите бяха други, бързи и силни. Небето над него бе още чисто, но на хоризонта имаше тъмна пелена и се приближаваше.

Телефонът в джоба му иззвъня.

— Къде си? — попита той, когато вдигна.

— В задръстване. Може да остана още двайсет минути. Бурята ще влоши нещата. Идва към теб.

— Виждам я.

— Влезе ли в двора?

— Сега вървя към входната врата. Още прилича на испански гарнизон.

Дженкинс стигна до входната врата на къщата, издялана от груби дъски, украсена с месингови халки и големи квадратни дръжки на резетата. Набра втори код на клавиатурата при ключалката.

— Доста сериозна охранителна система за университетски преподавател.

— Познаваш баща ми. Обичаше винаги да е подготвен и презапасен.

— Тук ли смяташ да живееш?

В далечината отекна гръм.

— С държавна заплата? Не мога да си платя данъците.

— Радвам се да чуя, че държавата не е променила заплащането на служителите си.

— Освен това е твърде голяма за мен. Редовно се губя.

— Какво ще направиш? Ще я продадеш ли?

— Да не би да се интересуваш?

Той отвори вратата и влезе в преддверие със сводест таван с дебели греди и постлан с плочки под. От горния етаж се спускаше стълбище. Единствената разлика от преди бе миризмата на мухъл. Беше запомнил къщата с аромата на подправки.

— Ами, при тези обстоятелства мога и да я купя. Дай ми оферта.

— Един милион долара в брой.

— Един милион са малко за такава къща.

— Не и в сегашното й състояние. Тази вечер ще е малко мизерно. След смъртта на татко замразих всичко. В момента няма ток и отопление.

— Започвам да се чувствам като у дома си.

Дженкинс влезе в постлания с килим хол, разположен на малко по-долно ниво от антрето. Остави куфарчето си в основата на стълбите. Северната стена бе заета от пода до тавана от камина, зидана с речни камъни.

— Някакви вести от нашия приятел?

— Не, но имам новини за татуировката, от които косата ти ще настръхне.

Дженкинс чу кучешки лай някъде от съседните дворове. Стана му тъжно.

— Трупът, който детектив Гордън държи в моргата на Сан Франциско, е на Андрю Фик. Във военния архив записан като рейнджър, позорно изгонен от армията, защото събирал трофеи от убити виетнамци, но това не фигурира в официалното му досие.

Дженкинс се приближи до плъзгащата се остъклена врата, отвори я и излезе на терасата. Отсреща се откриваше гледка към горист каньон. Отгоре и отдолу имаше подобни тераси.

— Чакай да отгатна. Според официалното досие е бил кротък като овчица, поредното заблудено агънце, станало жертва на войната.

— Позна.

— С какво се е занимавал?

— Главно с тайни мисии в Камбоджа и Лаос.

— Към специалните части?

— По-скоро не.

— Пенсиониран?

— Мисля, че не. Досието не е пълно. Помолих един приятел в Пентагона да направи справка, без да вдига много шум. Преди малко ми се обади от уличен телефон. Искаше да знае в каква каша съм се забъркала и не звучеше никак доволен, че съм замесила и него.

— Звучи интересно. Каза ли нещо съществено?

— Каза, че описанието отговаря на една група, известна като отряд „Орлови нокти“. Нямало обаче официална информация за тях.

Дженкинс не се нуждаеше от официално потвърждение за съществуването на такива отряди. Беше ги виждал лично. Тези хора действаха при такава секретност, че не носеха лични документи, дори плочки за идентификация. Униформите им нямаха етикети с имена, нашивки, дори производствени етикети. Не носеха цигари, дъвки, изхранваха се от местностите, където действаха, дори заличаваха миризмата си — с нищо не можеше да се докаже, че са американски войници. Живееха анонимно и така умираха. Ако загинеха зад граница и другарите им не успееха да ги пренесат в родината, армията не изискваше телата им. Една сутрин Дженкинс бе влязъл в село, изгорено почти до основи заедно с повечето му жители. Мъжете бяха застреляни в главите като при екзекуция или пуснати да бягат и отстреляни като дивеч. Труповете лежаха на различни разстояния от селото, което показваше, че убийците нарочно са им давали по-голяма преднина, за да изпробват уменията си. Младите жени и момичетата са били изнасилени и лежаха с прерязани гърла в храстите. Бяха застреляли дори кучетата и прасетата.

Това не бяха хора. Някои ги наричаха зверове, но Дженкинс не би обидил никое животното с такова сравнение. Животните не убиват за удоволствие. Това бе чисто човешка жестокост. Тези бойци нямаха съвест, нямаха морал — не различаваха добро и зло. Най-страшното бе, че бяха изключително добре обучени.

— Те никога не са съществували — каза Алекс. — Не съществуват и няма да съществуват.

— Също като МФО — измърмори Дженкинс.