Робърт Дугони
Всички виновни (44)

44.

„Фостър и Бейн“, Сан Франциско

Трупът на Джак Конъли бе покрит с бял чаршаф. На улицата срещу сградата имаше полицейска бариера. Прожекторите на подвижните телевизионни станции блестяха през стъклените врати като изкуствени слънца, осветяваха униформените полицаи, цивилните детективи, лекарите и криминалистите, скупчени във фоайето. Близо до кабинката на охраната млад полицай с вид, сякаш съвсем наскоро е започнал да се бръсне, гледаше едновременно уплашено и с облекчение. Опипваше през дупката в униформата си малката вдлъбнатинка върху бронираната жилетка. Неколцина негови колеги оглеждаха найлоново пликче със сплескан куршум, сякаш беше ловен трофей.

Детектив Франк Гордън седеше на едно кресло в ъгъла с отворен бележник в скута, химикалка в ръка и намръщена физиономия. Свалил бе сакото и ризата си, а един санитар превързваше мускулестото му рамо — детективът не искаше да отиде в болницата, преди да разпита Слоун. След като бе прострелян от полицаите, убиецът се беше разтресъл като марионетка, инстинктивно натискайки спусъка. Гордън бе улучен от случаен куршум, но имаше късмета, че само го беше одраскал. При все това не изглеждаше много доволен. В момента имаше вид на хлапе, което са накарали насила да седне на фризьорския стол, беше сърдит на целия свят. Въпреки болката в рамото Гордън разпитваше Слоун вече почти час.

От другата страна на фоайето, зад тъмен параван заради телевизионните камери, санитарите вдигнаха носилката с трупа на Конъли. Краката му се раздалечиха встрани като отварящ се акордеон. Тина се отдръпна, избърса сълзите си и се загледа след групичката, която изнесе убития през стъклените врати под светлината на прожекторите. Коментаторите в студията сигурно нетърпеливо чакаха пресни новини и предаване на живо от мястото на поредния трагичен инцидент в небостъргач в Сан Франциско. Щеше да излезе драматичен репортаж.

— Тия хора сигурно си мислят, че в града има цирк. Вече втори път в един ден разнообразяваме скучния им живот — измърмори Гордън. — Знаете, че мога да ви арестувам за притежаване на оръжие без разрешително. Всъщност не знам защо още не съм го направил.

Гордън звучеше заплашително, но Слоун знаеше, че детективът няма да го арестува. Слоун бе спасил живота на Тина. Разказът му се потвърждаваше и мъртвият мним чистач беше повече от ясно доказателство. Освен това в момента Гордън имаше твърде много ядове, за да се интересува от разрешителното му за оръжие, на всичкото отгоре го чакаше посещение в болницата. Само се правеше на страшен.

Детективът въздъхна:

— Нямате представа кой е този човек, така ли?

Слоун отново погледна убиеца; трупът бе купчина кърваво месо, като жертва на мафиотски атентат. Един куршум беше извадил лявото му око. По настояване на Слоун съдебният лекар бе дръпнал ръкава на убития; на ръката му имаше татуиран орел с разтворени нокти и нож в човката. Точно както го беше описала Мелда. Иначе всички се отнасяха към трупа като към свещен предмет. Много се тълпяха край него, някои го снимаха, но никой не го докосна, докато криминалистите не заснеха местопроизшествието и не начертаха схема на разположението на всички улики.

Гордън посрещна твърдението на Слоун, че не познава убиеца, с недоверие и не се опита да го скрие.

— Беше сам, срещу толкова оръжия, очевидно без никакъв шанс да се измъкне, но пак посегна към пистолета си. Все едно да скочиш в пропаст. Това е най-голямото безумие, което съм виждал. Същинско самоубийство. Той предпочете да умре. — Гордън погледна Слоун. — А вие твърдите, че нямате представа какво иска от вас. Трудно ще ме накарате да повярвам, Слоун. Адски трудно.

Слоун го разбираше. Той също не можеше да повярва. За съжаление убиецът беше мъртъв и нямаше кой да отговори на въпросите им.

Гордън затвори бележника и посочи с химикалката си към автоматичното оръжие до тялото на мнимия чистач.

— Това е автоматичен пистолет AC556F. След четири години в армията вече започва да ти личи, а на това копеле му пише на челото, че е военен не само заради татуировката. Какъвто и да е, беше професионалист и е имал сериозна задача. Такива хора обикновено не действат сами, Слоун. Разбирате ли какво искам да кажа?

Слоун бе достигнал до същото заключение. Четири години в морската пехота бяха оставили отпечатъка си.

— Да не изчезнете някъде — предупреди Гордън, който най-после се примири с неизбежното ходене до болницата. Изправи се и се наметна със сакото си. — Ще ви се обадя, имам още въпроси. Бъдете сигурен.

Слоун отиде при Тина, която стоеше притиснала ръце до тялото си, сякаш й беше студено.

— Добре ли си?

Тя кимна. Внезапно се обърна, притисна глава до гърдите му и раменете й затрепериха от безмълвен плач. Слоун я остави да поплаче. След няколко минути я прегърна с едната си ръка и я поведе към дъното на фоайето. Една жена с предпазни очила и ръкавици се бе навела над мнимия чистач и внимателно оглеждаше трупа. Слоун я чу да казва:

— Боже мили. Погледни това, Франк.

Гордън спря и се наведе. Жената вдигна ръката на убиеца и посочи към осеяните с белези върхове на пръстите, обезобразени от някаква груба, самоделна операция.

— Няма отпечатъци.

* * *

Ъгълът на Осмо авеню и улица „Мишън“, периферията на квартал Мишън в Сан Франциско, още не беше засегнат от вълната на благоустройство, започнала през деветдесетте и донесла нов бейзболен стадион, луксозни ресторанти и затворени за външни лица шикозни жилищни комплекси. Вероятно никога нямаше да го засегне. Бедните трябва да живеят и работят някъде. Стените на автомобилните работилници, складовете, заложните къщи и бакалиите, в които се продаваше повече алкохол, отколкото хранителни стоки, бяха покрити с графити. Повечето кантори също бяха затворени, защитени с тежки метални врати — също изрисувани. Младежи с твърде широки якета, развлечени дънки и плетени шапки стояха облегнати на американски коли, малко по-високи от тротоара и с лъскави тасове, спрени нагло под знаците „Паркирането забранено“. От касетофоните гърмеше рап.

На третата обиколка, след като мина по трети различен път, за да е сигурен, че никой не ги следи, Слоун спря на паркинга пред „Куолити Ин“ — „хотелът с най-качествено обслужване“, както безочливо лъжеше рекламата. Тина изчака в колата, докато той наемаше стая. Джейк щеше да остане при баба си. Човекът на рецепцията се поинтересува колко време ще останат в стаята — гости, отсядащи за цяла нощ, явно бяха рядкост. Слоун поиска стая колкото се може по-далеч от улицата и паркира баракудата отзад. С Тина се качиха по външното стълбище, което се тресеше като при земетресение и излязоха на подковообразна тераса над басейн, пълен наполовина с кафеникава вода.

Въпреки мизерния вид на хотелчето стаята ги изненада — чиста и подредена. Бе обзаведена с евтини мебели от седемдесетте, лилави покривки на цветя върху двете огромни легла и тъмнооранжев рунтав килим. Слоун затвори вратата и закачи металната верига. Гордън му бе взел пистолета, сега беше невъоръжен.

— Истински дворец — отбеляза, щом се огледа.

Остави сака си до бюрото. Телевизорът бе закачен с верига за халка в стената.

— Да се надяваме, че проститутките използват само единичните стаи — добави, но Тина не реагира. — Гладна ли си? На идване видях две закусвални…

Тя поклати глава.

Постояха мълчаливо за няколко минути. Слоун тръгна към банята.

— Пусни си топъл душ. Ще се почувстваш по-добре.

— Прегърни ме — прошепна тя и се приближи.

Той я притисна до себе си. Смяташе я за доста силна, но се оказа крехка като дете. Той почувства топлината и тялото й, усети аромата на цветя от косата й.

— Тина, съжалявам — започна да се оправдава, но тя го погледна, изправи се на пръсти и го целуна по устата.

Искаше му се да я спре. Да й каже, че не е хубаво да правят така, но тя не му даде възможност да говори и той осъзна, че няма желание да го прави. Започнаха трескаво да се разкопчават, да се събличат един друг. Той я положи на леглото, притисна се върху топлото й тяло и се остави тя да го насочва.

* * *

Тя спа на другото легло, дишаше спокойно.

След като се любиха, се бяха преместили под душа, топлата вода и парата ги обгръщаха, задъхано се целуваха, галеха, изучаваха телата си, опитваха се да забравят ужаса от изминалата нощ и да намерят успокоение в нещо красиво. След това се върнаха в леглото и изтощена физически и психически, тя бавно заспа в прегръдките му. След това той внимателно издърпа ръката си, зави я, погледа я в съня й, малка и крехка.

През последните четирийсет и осем часа Слоун бе осъзнал защо не се е оженил, защо жените, с които излизаше, не го задоволяваха, защо не можеше да им се отдаде. Както всичко друго в живота си, той бе потискал чувствата си към Тина, криейки се зад работата си. Беше по-удобно да не мисли за това. Защото беше твърде сложно. Между тях не можеше да се получи нищо. После, докато чакаха таксито, тя му каза, че може да се получи, ако той пожелае. Каза му, че той е мъжът, когото чака, но първо трябва да намери себе си. Искаше му се да се пъхне при нея под завивките и да я прегърне. Искаше да отиде с нея в Сиатъл и да остави миналото — каквото и да беше — погребано и забравено, да започне наново. Искаше да се грижи за нея и Джейк, момченцето, което бе опознал на служебните пикници, да бъде бащата, който Джейк никога не е имал — не знаеше как ще го постигне, но беше сигурен, че ще се справи. Щеше да го води на мачове, да му помага за домашните — да бъде до него — нещата, които като дете бе искал да има, но нямаше. Знаеше обаче, че това не може да стане, ако продължава да бяга от действителността. Тина беше права. Той не можеше да я намери, докато не открие себе си, и знаеше някъде дълбоко в сърцето си, че за тази цел трябва да разбере какво става — и защо. Сънищата му не бяха сънища — бяха спомени. Убитата жена не беше плод на фантазията му. Тя бе реалност. Джо Браник — също. Явно и огромният чернокож, когото бе видял в спомените си с Браник, също съществуваше. Браник беше мъртъв, жената — също, но може би чернокожият бе още жив.

Слоун извади пакета от куфарчето си, но не се престраши да го отвори веднага като дете, бързащо да види подаръците си на Коледа. Четирима души бяха умрели заради това писмо. Заслужаваха да помисли за тях. Мелда заслужаваше минута мълчание. Сетне, с гръмката музика от колите и уличния шум, часът удари. Той насочи нощната лампа така, че да не свети в очите на Тина, и я включи. Вдигна пакета и погледна ръкописните букви. Макар че беше тънък, пликът му се стори по-тежък отколкото отначало, навярно носеше бремето на скръбта и нещастието. С такива мисли той завъртя пакета, махна металните скоби, отвори го и извади съдържанието му.