Робърт Дугони
Всички виновни (82)

82.

В гората проехтя крясък на отчаяние и ужас, плач за загубените надежди и отнетото бъдеще. Той се изтръгна от гърлото на Тина с такава сила, че тиксото се отлепи от устата й и увисна на едната й буза.

— Не!

Крясъкът се сля с гърмежа, прониза тишината като взрив. Слоун падна по гръб. Краката й се подкосиха и тя падна, разтресе се от хлипове, не можеше и не искаше да помръдне.

Мадсън я дръпна за косата, болката я принуди да се изправи на колене. Той измъкна голям боен нож от колана си.

* * *

Слоун лежеше на земята, пулсираща болка пронизваше гърдите му, разпространяваше се по цялото му тяло от мястото, където го бе улучил куршумът. Ушите му кънтяха. Усети вкус на кръв. Крайниците му изгаряха, не ги чувстваше. Усещаше студената роса, под главата му убиваха камъчета. Обгърна го тъмнина, каквато не бе виждал. Ако не беше кънтенето в ушите и вкусът на повърнато в устата му, щеше да си помисли, че куршумът на Мадсън е отнесъл главата му.

Очите му ту се отваряха, ту се затваряха, той едва устояваше на желанието да заспи. Извъртя леко главата си. Жената лежеше на земята, плачеше, тялото й се тресеше от болка и мъка. Убиецът я сграбчи за косата, вдигна я на колене и извади ножа от колана си.

„Може да не е сън — бе казала Тина. — Може да е реалност.“

Тина.

Не беше сън.

Истинска.

Мадсън.

* * *

В този момент и последните следи от внимателно изграждания образ на политик изчезнаха и истинският човек, скрит зад тази фасада, безпощадният убиец, изградил се за трийсет години военна кариера, излезе на повърхността. На лицето му се изписа зловещо, извратено удоволствие, идващо от чувството за абсолютна, безнаказана власт. Ето защо генерал Паркър Мадсън никога не напусна бойните полета. Затова никога не изостави мъжете, които бе обучавал. Затова не се разделяше с отряда „Орлови нокти“. Не заради вярност към войниците си или от чувство за дълг и чест. Причината бе егоистичното удоволствие да задоволява най-перверзните си желания. Нищо не можеше да се сравнява с тръпката от битката, с правото да убиваш, да имаш пълна власт да даваш и отнемаш живот. Това го доближаваше до Всевишния, той се чувстваше бог. Чувството бе опияняващо. Беше пристрастен. Това бе единствената му слабост.

С дясната си ръка хвана жената за косата и я дръпна да се изправи на колене. Пресегна се с лявата и извади ножа от канията над десния си хълбок. Тази нощ щеше да изпълни мисията, която беше започнал преди трийсет години и бе оставил недовършена. Историята се повтаряше. Накрая Паркър Мадсън щеше да излезе победител, както винаги.

Жената вече не се съпротивляваше, вцепенена от страх или примирена със съдбата си. Мадсън вдигна ножа.

Чу шум, който никой, участвал във Виетнамската война, не би могъл да сбърка, звука на спасението в най-безнадеждните моменти, далечен, но бързо приближаващ се — бръмчене на хеликоптер. Вдигна поглед и с тренираните си очи веднага различи примигващите бели светлини между неподвижните звезди.

— Закъсняхте! — изкрещя предизвикателно. — Закъсняхте!