Робърт Дугони
Всички виновни (83)

83.

Том Моли се взираше в контролното табло, опитваше се да не поглежда навън и да не мисли колко са високо. Побиваха го тръпки, чувстваше се като парализиран, както в деня, когато вдигна телефона, чу гласа на майка си и научи, че баща му е починал. По слепоочията и под мишниците му се стичаха струйки пот. Не спираше да приказва, за да се разсее, опитваше да избегне неминуемия момент, когато пилотът ще го накара да погледне през прозореца и да посочи платото, на което бяха открили трупа на Джо Браник. Надяваше се, че няма да припадне.

Чарлз Дженкинс седеше свит отзад до Алекс Харт, личеше си, че го боли. Бруър бе обещал да изпратят още хора, но нямаше да пристигнат преди хеликоптера на Моли.

— Колко още? — Детективът крещеше в микрофона на слушалките си, за да надвика бръмченето на витлата и мотора.

Едва бе запазил самообладание. За малко да припадне, когато Дженкинс му каза, че трябва да отидат с хеликоптера.

Пилотът провери навигационните уреди.

— Около шест минути.

— Този комар не може ли да лети по-бързо?

— Може би четири минути.

— Давай тогава.

Моли отново насочи вниманието си към Дженкинс:

— Само не мога да разбера защо ЦРУ толкова се интересува от едно дете. Каква власт може да има едно хлапе? По дяволите, страх ме е да пусна сина си по тъмно дори да разходи кучето.

Гласът на Дженкинс проехтя в слушалките:

— Не беше обикновено дете, детективе. Някои селяни бяха убедени, че е нещо много повече.

— В какъв смисъл повече?

— Специален човек. Някой, който ще спаси мексиканските бедняци от многовековната мизерия и отчаяние. Пратеник от Бог.

— Едно хлапе да направи всичко това?

— Не сте видели какво беше. Не можете да разберете условията тогава. Не сте станали свидетел на това, което аз съм видял. Не сте го изпитали. Не сте го почувствали с главата и сърцето си.

Моли се обърна и изпитателно погледна едрия чернокож. Въпреки ръста си Дженкинс изглеждаше нежна душа, добряк.

— С главата и сърцето си? Вярвахте ли в това?

— Не знам в какво съм вярвал. — Дженкинс неволно докосна гърдите си. — Беше все едно да седиш в гореща вана и върху теб да тече вряла вода, отмивайки всичките ти грижи, докато не можеш нищо друго, освен да го слушаш. Дали съм вярвал? Не знам. Знам само, че след видяното във Виетнам исках да повярвам. Исках да почувствам мира и спокойствието, които внушаваше гласът му. Тогава осъзнах, че не е важна истината, а онова, в което вярват хората или в което искат да повярват. Той умееше да ги убеждава. Това бе велика дарба. Бяхме загрижени не как ще я използва, а как други ще го използват.

— Затова ли Пийк заповяда да го убият?

Дженкинс кимна:

— Заради онова, което бях написал в докладите си. Защото го убедих, че момчето съществува, че има реална опасност други, най-вече Пророка, да го използват за свои цели.

— Той е решил, че щом вие сте повярвали, значи всеки ще повярва, че под носа му назрява революция, когато той трябва да пази мира. Сбогом, политическа кариера.

Дженкинс кимна:

— Точно така.

— Затова се чувствате виновен за станалото с онези хора.

— Мисля за това всеки божи ден през последните трийсет години.

Пилотът потупа Моли по коляното. Време бе да погледне през прозореца и да изпита един съвсем друг вид ужас. Надяваше се, че ще се справи. Заради Слоун.