Робърт Дугони
Всички виновни (88)

88.

В 5:10 часа Розовата градина вече бе огряна от яркото утринно слънце. Служителите от Специалните служби заемаха позиции върху покривите на близките сгради и обикаляха терена около Белия дом с кучета, тренирани да надушват експлозиви. Работници подреждаха столове и довършваха платформата за почетните гости. Паркираните коли в радиус от шест пресечки се изтегляха; дупките на канализацията се запечатваха. Акредитивните писма на поканените 250 журналисти се проверяваха внимателно.

В друга част на града Мигел Ибарон излезе от охраняваното фоайе на хотела и закуцука по бетонната алея към чакащата кола. Макар че не беше спал, се чувстваше бодър и спокоен. Когато се настани на кожената седалка, го обзеха спомени, целият живот минаваше пред очите му. Замисли се за онзи момент преди трийсет години, когато се върна през гъстата джунгла и намери всички избити. Спомни си как се беше заклел над кръвта им един ден да отмъсти на онзи, който го бе направил.

Този ден беше днес.

Днес Робърт Пийк щеше да умре.

Ибарон бе удържал на клетвата си.

Отърси се от мислите и погледна часовника си. Откакто тръгнаха от хотела, бяха изминали трийсет минути, достатъчно, за да влязат в Белия дом въпреки засилените мерки за охрана. Той погледна през прозореца, но пейзажът не му беше познат. Наведе се напред, натисна копчето на микрофона и заговори към стъклената преграда, отделяща го от шофьора.

— Защо се бавим толкова?

Шофьорът мълчеше.

Ибарон отпусна копчето.

— Защо пътуваме толкова дълго?

Пак никакъв отговор.

Той почука леко по стъклото с дръжката на бастуна си.

Шофьорът не му обърна внимание. Лимузината излезе по друга магистрала.

Ибарон разкопча колана си и похлопа по-силно на стъклото. Шофьорът сякаш не го чуваше. Хвана дръжката на вратата, но не можеше да отключи отвътре. Натисна копчето за спускане на прозореца. Стъклото не помръдна. Ибарон се разтревожи.

Какво означаваше това?

Удари със златната дръжка по стъклото. То се разтресе, но не се счупи.

— Къде сме? Отговорете ми! Очакват ме на церемонията. Ще ме търсят.

Високоговорителчето в колата изпращя.

— Никой не ви очаква на церемонията — спокойно и безизразно коментира шофьорът. — И няма да ви търсят.

— Искам да ме закарате в Белия дом.

Гърдите го заболяха, дишането му се затрудни. Той разхлаби вратовръзката и разкопча горното копче на ризата си. Започна да мисли трескаво. Спомни си за Руис, който се тревожеше, че ЦРУ се интересувало от Мексиканския фронт за освобождение. Някой го търсеше. Но кой? Онзи Джо Браник ли? Защо? Кой беше той? Откъде можеше да знае за Пророка?

Той се закашля, остана без дъх, белите му дробове се свиха в спазъм, изхрачи се в кърпичката си. Когато погледна напред, видя очите на шофьора в огледалото.

— Ще търсят лимузината — запази спокойствие и избърса уста. — Церемонията няма да започне без мен. Ще ви открият и ще ви накажат, който и да сте.

— Няма да ви търсят, защото е дадено сведение, че сте болен и няма да присъствате. Няма да търсят лимузината, защото поръчката ви за кола и шофьор са отменени. И няма да ме намерят, защото вече съм мъртъв.

Ибарон се облегна назад, умът му работеше трескаво. Вече мъртъв? Този човек беше луд, но ако смяташе да убие Ибарон, дълбоко грешеше. Бастунът, инструментът, който Господ му бе дал за опора в осакатяващото му страдание, щеше да му помогне да проникне през системата за сигурност. Гениална изработка, той бе снабден с вътрешна цев от първокачествена стомана, от която можеше да се изстрелят три четирийсет и четири калиброви куршума. Спусъкът бе малък бутон на златната дръжка.

Завиха по черен път, колата се затресе нагоре по стръмния склон. При всяко подскачане остра болка пронизваше болните му кости. Сетне, също толкова неочаквано, колата спря и шофьорът изключи двигателя. Ибарон се облегна на прозореца и погледна навън.

— Къде сме? Защо спряхте тук?

Шофьорът отключи вратите, отвори своята и слезе. Ибарон стисна дръжката на бастуна, подготви се да нападне, когато задната врата се отвори, но другият човек не се приближи. Отдалечи се, спря на ръба на стръмния склон към реката и пъхна ръце в джобовете си, сякаш се наслаждаваше на гледката.

Каква игра играеше?

Ибарон с мъка отвори тежката врата. Задържа я с бастуна, слезе и бавно тръгна към шофьора. Спря на два метра зад него.

— Кой сте вие? Каква е тази игра? Обърнете се.

Слоун се обърна. Лицето не беше каквото си го спомняше. Вече ги нямаше красивите, изразени черти, изпъкналите скули, черната коса. Беше изпито, с хлътнали бузи, изпъкнала брадичка, оредяла и побеляла коса — лице на болен човек, на когото не остава много живот. Очите обаче бяха същите, като езерца от черен шоколад, излъчващи енергия.

Точно по очите Слоун бе разпознал Ибарон в мексиканската делегация.

Въпреки омразата и гнева, които Слоун изпитваше към Робърт Пийк, въпреки жаждата за отмъщение, Чарлз Дженкинс беше прав.

Джо Браник си бе дал сметка, че убийството на Пийк не решава проблема. Слоун знаеше, че не бива да позволява желанието му за мъст да обезсмисли саможертвата на Браник. Условията, които постави на Уилям Бруър, бяха скромни. Поиска Ейлийн Блеър да го заведе във Вашингтон. Искаше да се срещне с Робърт Пийк и да му даде да разбере, че каквото и да направи, то ще е заради Джо Браник. Поиска също така да се срещне с Пророка сам.

Когато тръгна от солариума на Пийк, Ейлийн Блеър остана на креслото, където бе седяла по време на разговора им. Нищо не можеше да спаси Пийк от Ейлийн Блеър.

— Не ме ли познахте? — попита Слоун. — Много години минаха. Последния път, когато се видяхме, бях още дете.

Старецът се втренчи в него, сякаш с поглед сваляше годините, както се бели глава лук. Изражението му постепенно се промени. Както Чарлз Дженкинс в докладите си, Ибарон премина от объркване, през нежелание да повярва до шок.

— Чу ли? — прошепна. Изрече думата, сякаш не можеше да я разбере, приближи се, вгледа се още по-внимателно в него. — Какъв е този номер?

Слоун поклати глава:

— Не е номер, татко.

— Ти си мъртъв.

Слоун кимна:

— Да. Момчето, което познаваш, умря през онзи ден, татко.

Ибарон замълча за момент, явно се чудеше как може да е станало.

— Как? Как…

— Ти, татко, ти си причината да се случи. Ти ме учеше какво да говоря. Учеше ме как да го казвам. Изпрати ме да проповядвам неща, които не ми беше работа да изричам. Ти докара войниците през онази нощ.

— Не.

— Ти ме използва и така причини смъртта на майка ми и всички онези хора. Така все едно уби и мен, защото през тези трийсет години живях, сякаш съм мъртъв.

— Не. Ти имаше силата.

— Бях твой син. Ти ми беше баща. Трябваше да ме защитаваш, да се грижиш за мен. А ти ме използваше. Използваше ме в служба на стремежите и политическите си амбиции.

— Бог ти е дал дарба, могъща дарба.

— Да, така е.

— Бог те изпрати при народа.

— Ти ме изпрати при народа.

— Защото ти бе инструментът, който трябваше да изкара народа от многовековния гнет и бедност. Трябваше да спасиш мексиканския народ от нищетата, унижението и страданията.

— Но вместо това им причиних още.

Ибарон все повече се разпалваше:

— Как можеш да ми говориш така? Трийсет години планирах този ден заради онова, което сториха с майка ти и другите от селото. Заклех се да отмъстя за смъртта им, за твоята смърт. Не съм спрял дори за минута. Сега е моментът. Закарай ме в Белия дом и ще ти докажа верността си към нея и всички, които загинаха през онзи ден. Закарай ме в Белия дом, за да довърша започнатото.

— То вече свърши. Не както си очаквал, но както трябва да бъде. Никой повече няма да умре заради мен, татко. Днес аз правя онова, което нито ти, нито Робърт Пийк, Паркър Мадсън или който и да е друг се осмели да направи. Ще сложа край на убийствата. Всичко започна заради мен. И аз ще го прекратя.

Слоун извади ключовете на колата от джоба си.

— Какво правиш?

Слоун вдигна ръката си назад и замахна.

Ибарон ужасено се хвърли към него.

— Не!

Ключовете полетяха високо, задържаха се за миг, сякаш бяха подхванати от издигащо се въздушно течение, проблеснаха на слънцето и паднаха в гъстите храсти надолу по склона.

Ибарон застина, сякаш виждаше как животът преминава пред очите му.

— Съжалявам, татко. Иска ми се да беше станало другояче.

Старецът се извъртя, надигна се като чудовище, събудено от сън, изпъна се и се изправи с целия си ръст. Мускулите на ръцете и краката му, толкова немощни допреди миг, сякаш се издуха и изпълниха с енергия. Той заби върха на бастуна си в гърдите на Слоун с такава сила, че го принуди да отстъпи крачка назад.

— Не. Ти грешиш. Ще стане, както аз съм решил. Ти не си моят син. Отказвам да повярвам.

Слоун се досети — откъде, сам не знаеше — но в този момент се досети, че бастунът е инструментът на убийството, който щеше да позволи на Ибарон да мине през охраната и да убие Робърт Пийк. При все това не изпита страх. Не се боеше, че може да умре. За първи път в живота си виждаше бъдеще за себе си с Тина и Джейк — нещо, за което да живее, човек, с когото да живее. Преди това обаче щеше да затвори тази глава от живота си и ако цената за правилната постъпка бе животът му, Слоун беше готов да я плати, също като Джо Браник. Искаше да е сигурен, че не е като Паркър Мадсън и Робърт Пийк — човек, който си върши работата независимо от последствията. Искаше да докаже пред себе си, че не е като баща си, изпълнен с жажда за мъст, ядосан на света, разяждан от омраза. Не беше дошъл тук, за да спаси Робърт Пийк. Бе дошъл да намери себе си. Защото беше осъзнал, че в крайна сметка не трябва просто да узнае кой е, а какъв човек е.

— Не можеш да ме убиеш, татко. Онова момче вече е мъртво.

Върхът на бастуна потрепери, заудря Слоун в гърдите, сякаш през тялото на стареца преминаваше бавно усилващ се електрически ток. Накрая Ибарон се разтресе толкова силно, че загуби равновесие. Тялото му, лишено от енергията на омразата и гнева, се сгърчи и той падна, немощен старец, загубил живеца си.

Слоун се почуди какво от този човек е наследил. Искаше да знае кое е оформило личността му, но оттогава бе минало толкова време, че вече нямаше как да го промени. Другите можеха да съдят за него само по делата му. Той можеше да промени бъдещето.

Докосна рамото на стареца, отдалечи се и го остави сам на платото, втренчен в небето, заекващ нечленоразделно. Когато отмина колата и заслиза по черния път, излезе лек ветрец, който го лъхна в гърба, сякаш го подканваше да побърза, дърветата зашумоляха с листа като почетна стража покрай пътчето, мълчаливи свидетели на съдбовните събития, развили се тук. Зад него се чуваше далечният ромон на реката, напомняне — като постоянното бучене на океана пред терасата му — че времето тече. Продължи напред, без да се обръща, без да забави крачка, дори когато чу гърмежа, четвъртия за малко повече от седмица, чието ехо прокънтя в каньона и бе отнесено от вятъра бог знае къде.