Яна Язова
Бенковски (93)

7. Резултати, които потърсват историята

Когато Георги Бенковски получи пълномощното, той веднага поиска да узнае с каква човешка сила, с какви бойни припаси и с какви налични средства разполага в своето владение Западна Тракия.

— Статистиките! — извика той, като седна на масата.

Панайот Волов биде извикан от шумата, където бе пролял безутешни сълзи, за да дойде и заеме място от дясната му страна. Останалите двама апостоли — Захари Стоянов и Георги Икономов — се настаниха от двете им страни, а поп Груйо, като духовен глава на целия народ, зае самостоятелно място срещу тях.

Всички депутати със своите статистики в ръце се наредиха около масата и в благоговейна стойка зачакаха своя ред.

Народното събрание биде открито. Двама писари отвориха върху масата нарочно приготвени за това книги. Всяко село трябваше да влезе със своята статистика на особена страница в една от тия книги.

Първият депутат пристъпи към масата и сложи своята статистика заедно с пълномощното, което бе получил от своя комитет.

Георги Бенковски прегледа внимателно пълномощното и като го сложи настрана, което показваше, че го одобрява и приема, вдигна неговата статистика и зачете на глас: „Толкова и толкова души съзаклятници, мъже на тая и тая възраст, деца, жени, старци, годни да носят оръжие или да вършат друга полезна работа във време на бунта. Пушки от тая и тая система… на брой толкова, револвери толкова, ножове, фишеци, куршуми…“

Следваха сведения за селото, къщите по брой, стопаните по имотност, едрия и дребен добитък на глави, поминък, местоположение, годно ли е селището да се защищава само, или ще стане нужда да му се дойде на помощ отвън.

След него наред се сложи статистиката на втория депутат и пак гласът на Георги Бенковски започна да диктува на писарите: „Толкова и толкова души съзаклятници, мъже на тая и тая възраст, деца, жени, старци, годни да носят оръжие или да вършат друга полезна работа през време на бунта…“

След като статистиките бидоха прочетени и записани, войводата възложи на писаря Караджов да събере нанесените данни и да направи една обща сметка за състоянието на целия окръг.

Когато Караджов се наведе над статистиките, той скръсти ръце на гърди и с достойнство на истински владетел зачака резултатите от неговата работа. Народното събрание бе доказало, че той владее над техните души и техните чувства. Статистиките щяха да покажат с какви материални богатства разполага.

Писарят Караджов най-сетне свърши възложената му работа и подаде листа със сборовете. Лицето на Георги Бенковски пламна от буйна червенина, изглежда, и той не бе очаквал този резултат, защото скочи и обяви с ясен и рязък глас, който можеше да се чуе из цялото Оборище:

— Статистиките показаха, че IV революционен окръг с център Панагюрище разполага с въстаници на брой:

— 73 532 души!

Гласове на силна изненада и въодушевление се задавиха сред общи викове от всички страни. Самите апостоли, изненадани от такъв резултат, скочиха на крака и направиха опит веднага с кратки речи да приветстват своите братя депутати. Дневният ред на Народното събрание се загуби сред всеобща врява. Победата — неоспорима, сигурна — грабна всички души и ги понесе на крилете си.

73 532 души!

Каква нужда имаше прочее да говорят за всичко друго?

Когато гласът на войводата Георги Бенковски се издигна и надви тяхното въодушевление, което застрашаваше да се превърне в опасно безгрижие, мнозина замлъкнаха, но никой от тях не бе склонен вече да слуша заплахи и предупреждения.

Всеки се чувстваше обезпечен от една войска въстаници — 73 532 души!… Никой не питаше къде е тази войска, разпиляна по всички села на окръга.

Един Георги Бенковски, изправен с целия си ръст, издигаше глас и изискваше от депутатите строгост и внимание. Те трябваше един по един да се изкажат как да се събере тази войска и по кой начин да се извърши въстанието.

Депутатите най-сетне се умириха и започнаха да се съвещават помежду си. Повилнелите от веселие деца отново ставаха мъже. Безгрижните роби отново придобиваха отговорността на свободни хора. При това всеки трябваше да мисли и да говори за цялото свое село.

— По-добре ще бъде — казаха едни — всяко село да образува юнашки чети, които да излязат с оръжието си в планината, а населението да остане мирно и да помага.

— Ние не можем да се съгласим с това предложение — обадиха се изведнъж гласове от няколко места. — Ние не можем да допуснем мъжете да тръгнат по гората, а жените и децата да останат без нашата закрила по селата, изложени на турски ятаган. Около нас всички турски села са въоръжени.

— Ако излязат само някои чети в Балкана — обадиха се трети, които се грижеха повече от другите за политическата страна на въпроса, — турското правителство ще ги обяви за разбойници, както е постъпвало досега, ще им изпрати войска, ще ги огради поотделно, ще ги избие и Европа никак няма да може да се намеси и протестира за тази работа. Ако обаче въстане цялото население, всеки ще види и разбере, че движението е всенародно.

Още веднъж всеки депутат трябваше да застане пред войводата, за да изкаже точно своето мнение по този въпрос, за да се състави план на кое място трябва да отиде населението на неговото село, когато получи вест, че въстанието е обявено.

— Трябва ли или не да се горят селата? — запита високо Георги Бенковски, като се обърна към всички депутати.

Мъжете, които представляваха селските комитети, се спогледаха и се приближиха едни към друг, за да се съвещават. След туй един от тях пристъпи към масата, а другите мълчаха.

— Да, трябва — отговори той за всички твърдо и с болка в гласа, защото, като бе решил да се горят села, той бе сложил огън върху своето село.

— Но всички ли села трябва да се горят? — запита отново Георги Бенковски.

Селянинът изведнъж си отдъхна и болезнената бледавина, която се бе разляла по лицето му, се замени с руменината на нов живот.

— Не всички — отвърна той, без да губи време и без да се обърне за съвещание към своите другари.

— Кои са прочее селата, които трябва да се горят? — запита отново войводата.

Депутатът отново се върна при своята група селяни. В историческия протокол тяхното решение било записано с тия думи:

„Всички ония села, съществуванието на които пречи и може да допринесе вреда на нашето дело, непременно трябва да се изгорят.“

В този протокол са останали да се четат по-нататък следните въпроси и отговори:

— Нужно ли е да се изгорят градовете Одрин, Пловдив и Татар Пазарджик?

— Да, трябва да се изгорят!

— Трябва ли да се съсипят градовете: Карлово, Златица, Ихтиман?

— Да.

— Какво значение трябва да имат Копривщица и Панагюрище?

— Трябва да се поставят в отбранително положение, щото да могат да послужат за прибежище на околните села.

— Нужно ли е да се развалят железниците и телеграфните жици? — Да, нужно е.

— Как трябва да постъпим с ония българи, които не въстанат при пръв позив?

— Трябва да ги принудим да направят това чрез различни средства.

— Как трябва да се отнесем към турското население в селата?

— Въстаниците, без да губят време, трябва да ги нападнат и чрез меч и огън да ги накарат да стоят мирни.

— Какво трябва да правим с ония мюсюлмани, които, се покорят?

— На часа ще трябва да им се съберат оръжията, мунициите и имуществата, срещу които ще им се дава по една разписка, подписана от главатаря на въстанието. Тия техни имущества ще се пазят в българските съкровища и по никакъв случай не могат да се злоупотребяват, защото принадлежат на мирното население.

— Где трябва да държим покорните мюсюлмани?

— Тие ще се поверят на нашите стареи, които ще ги отведат във въстаническите пунктове. Оттам ще се изпроводят заедно с фамилиите си, децата си и старците към ония избрани места, които служат за прибежище на собствените наши семейства; тие трябва да живеят заедно, като същи братя. Наша свята длъжност е да надзираваме за тяхното благоденствие, за честта и живота им така също, както и за нашите фамилии.

От всяка една страна въпроси и отговори се редяха без прекъсване, но въпросът, който всички считаха за единствено важен, все още не бе зададен от никого.

Той избухна спонтанно от всички уста, когато един бързоходен куриер от Враца влезе в Оборище и остави пред войводата Георги Бенковски запечатан с червен восък плик, изпратен от апостола Стоян Заимов.

Войводата го разпечати и прочете сам, а после стана и като го вдигна над главите на всички депутати, извика с висок и развълнуван глас:

— Апостоли, народни депутати, чуйте какво ни пише апостолът от Враца: „Ние сме вече готови, братя. Ако днес ни се представи случай, тоест че и другите окръзи са така също готови, ние ще развеем знамето на свободата!“

Дружни викове от всички страни подхванаха и разнесоха тия думи надалеч из цялата гора.

След туй въпросът, който чакаха, избухна от всички уста:

— Кога, кога ще развеем нашия байрак, войводо?

Георги Бенковски погледна в светналите очи на своите другари апостоли, които го подканяха да заговори, и кимна с глава:

— Обявявам… — извика той, като заглуши всички останали гласове — че денят, в който ще се развее байракът в IV революционен окръг, не е далеч!

Нови бурни викове грабнаха и понесоха неговите думи. Той обаче остана да стои прав и да чака бурята, която бе повдигнал, да затихне. Бе наумил да каже нещо, което трябваше да се чуе на всички страни.

— Братя! — провикна се той, когато настъпи тишина. — Колкото и близък да е денят, ако турското правителство подуши работата и посегне да хване някого от работниците, то селото, в което се случи това нещастие, трябва да въстане, за да отърве своя брат, и бързо да извести за това в Главната квартира в Панагюрище, отдето ще се провъзгласи бунтът!

Нито той, който чакаше да замлъкне радостната буря на Оборище, нито тия, които викаха от радост, можеха да знаят, че тия негови думи са съдбоносни, че те ще решат техния живот и изхода на бунта.