Яна Язова
Бенковски (62)

3. Разровената пепел

Напразно Ванка бе замлъкнала. Петър не можеше да се успокои и да заспи. Напразно се предпази той да не би нейната ръка да разрови пепелта в неговото затрупано огнище. Тази нощ една чужда ръка бе разровила вече това огнище. Това бе ръката на неговия гост, който бръкна в натрупаната от години пепел и разкри под нея живите светлеещи въглени.

„Аз съм апостол, името ми е Георги Бенковски — каза му той. — Дойдох да те предупредя, че тази пролет двама с теб ще дигнеме въстание да освободим народа си!…“

Петър Бонев затвори очи и усети как потъва и потъва в една дълбока бездна, в която цялото му същество се стремеше да се стопи и да изчезне.

„Да заспя… да забравя… — шепнеше той сам на себе си, — а когато отново се събудя, ще знам, че всичко, каквото съм чул и говорил тази нощ, е било сън!“

Ала болката в гърдите му не му даваше да заспи. Разровената пепел го душеше и притискаше, като че ли, каквато бе сива и студена, задушлива и тежка, не бе изгорели въглени, а оловен прах. А тя можеше да бъде и оловен прах, защото беше пепел от бойните думи на Дякона Левски, пепел от техните общи изгорени оръжия, пепел от техните общи военни планове. Тази пепел бе негова действителност, въпреки не от години той я наричаше свое минало.

„Но аз съм мъртъв!… — въздъхна Петър Бонев. — Аз съм умрял още преди три години!… Какво иска сега този Георги Бенковски от мене?“

Убийствените ония дни, изминали през тия три години между сивите стени на неговия дом, се занизаха пред очите му. Додето те се нижеха, неговият живот изглеждаше вцепенен, спрял в една-единствена точка: „Дякон Левски е вече мъртъв!…“

Тези думи не означаваха само един факт. Те бяха още и дело, фактите се превръщаха в развалини, а развалините в човешка нива.

От бунтовник Петър Бонев се преобрази в добър стопанин. Човекът, който се готвеше да гори къщи, си изгради нов и хубав дом.

Човекът, който тръгна рамо до рамо с Дякон Левски да сее Божията нива с човешка правда и свобода, зася свои ниви с жито и засади свои лозя в земята на плодородна Перущица.

„Всичко си имам сега аз — казваше Петър Бонев, — хубава къща, нивите ми дават едро жито, а лозята ми — грозде, сладко като медовина. Какво ми липсува на мен? Какво ми липсува, за да бъда щастлив като хората? Жена ми Ванка ме обича и ми дари една прекрасна дъщеря. Аз обичам Ванка, обичам дъщеря си Мария и ги пазя като свое най-скъпо благо на света. Скоро чакам да ми се роди и син. Защо да не съм щастлив? Какво искам повече на света?…“

А ето че тази нощ бе забравил малката Мария, бе забравил Ванка и своя бъдещ син, който спеше още в нейната утроба.

„Какво се случи с мене? — питаше се той. — Думите на този Георги Бенковски ли ми взеха изведнъж ума?“

„Въстание… свобода“ — две думи, които Петър Бонев не бе споменувал нито веднъж от три години насам. А ето изведнъж тази нощ той ги чу и намери себе си върху този кръстопът, върху който преди три години викаха заедно с Васил Левски: „Въстание, свобода!…“ — ала сега той бе сам и бе станал друг човек.

Стопанинът, съпругът и бащата Петър Бонев стоеше сега на този кръстопът, върху който някога тъй весело бе стъпил въстаникът Петър Бонев.

Съкрушеният приятел седеше сам сега на този кръстопът, сам под едно бесило, сам със своите тежки преживелици от миналото, сам със своите тежки мисли за настоящето, сам със своето недоверие в бъдещето.

„Да си или да не си?“… Безсмъртният въпрос на нещастния датски принц трябваше да получи сега своя отговор и от Петър Бонев. Искаш ли още да се бориш? Можеш ли? И да се бориш ли, или да презреш? По-достойно ли е да понасяш ударите и стрелите на вилнеещата съдба, или пък да се въоръжиш срещу море от злини, да се опълчиш срещу тях и да ги спреш?…

А кой вярва още, че може да се опълчи срещу насилието на съдбата и да го победи?… Не беше ли Дякон Левски, който застана на нейния път с обнажен меч, да се бие с нея и да я повали? И какво стана с него?

Но по-достоен ли щеше да бъде той, ако признаеше нейните права и превиеше врат под общия хомот? По-честен ли щеше да изглежда, ако си съградеше хубав дом, обиколен от ниви и лозя, и жена му напълнеше този дом с отхранена челяд, додето наоколо му сиромашките деца писукат за корица хлебец под сламения покрив, майките им просят по чуждите порти, а бащите им се люлеят на бесилките?

Кое е по-почтено: да признаеш насилието в законника на съдбата или да излезеш на борба срещу него, да пропаднеш, да умреш?… Ето къде е въпросът?

Кой е герой? Който презре наредбите на този свят, „прогнил от корен“, или презирайки, загине в безполезна борба срещу злото?

И коя е тази непреодолима сила, която отнима разума на хората, прави ги неблагоразумни и ги кара да връхлетят срещу хиляди непобедими опасности?

Коя бе тази сила, която направи Дякон Левски да излезе с обнажен меч на пътя на съдбата и като загуби борбата, и като увисна на бесилото, да изглежда толкова велик?…

Тази сила не се ли казва любов!… Любов към ближния, към страдущия, към угнетения? Тази сила не пита, не се бави, не пресмята ползи и загуби, не разглежда въпроса от никоя страна.

Тя веднага вдига меч и връхлита, за да се притече на помощ.

Тази любов бе някога тяхна обща сила. Тази любов бе жаравата, която Петър Бонев бе заровил в пепелта на своето огнище. Тази жарава, грейнала от разровената пепел, гореше сега неговите гърди.

Любов!… Любов към ближния, към роба, към страдущия, към угнетения… Едни издигат меч да защитят слабия, други раздират ризата си на две, за да облекат голия, а има още и такива, които горят на клади, разпъват се на кръст и увисват на бесило, от любов към него.

— Петре, Петре, стани! — чу той един глас из дълбините, в които се бореше отчаяно. Той изпъшка от болка и скочи. Този глас му се стори пророчески.

Пред него стоеше жена му Ванка, мъничка, пожълтяла от тежката си бременност, от безсънната нощ, и го гледаше с подпухнали очи.

— Стани, Петре — каза му тя е отпаднал глас. — Ще закъснееш за училище!