Яна Язова
Бенковски (28)

3. Смисълът на риска

Тримата приятели останаха до късно през нощта в кипарисовата горица. Те чакаха да пристигнат от Тракия Фильо Мангъра, Чолчо Налбантина и Криводол Станчов.

— Кой знае на какви печалби са го ударили — каза Райо Ильов посред нощ. — Един ден може да си вземат очите и да не ги видим повече.

— Те са честни момци! — веднага се намеси Хрелката. — Колко пъти се е случило да донесат много нещо, но никога не са казали излишна дума.

Гаврил ги слушаше мълчаливо.

— Тракия е много далече — каза по едно време той. В гласа му имаше тъга.

На другия ден Хрелката и Райо изпухкаха леглата, измиха дъските и приготвиха стаите на тримата момци, но те не се явиха до вечерта, а не дойдоха и на третия ден.

— Ние трябва вече да изфирисваме от Денизли — каза Хрелката, — а те още не идат! Ако я протакаме така, може да получим някоя покана да обядваме в конака!

— Аз винаги съм мислил — каза Райо, — че един ден те ще си вземат очите и ние няма да ги видим!

Този път Хрелката не се обади да ги защити, а Гаврил седеше намръщен настрана и се правеше, че не ги слуша. Дребнавата подозрителност на Райо го дразнеше.

— Утре ще заминете! — каза рязко той с тоя глас, на който никой не възразяваше. — Додат или не, вие ще заминете сутринта!

Същата вечер по мръкнало тримата момци похлопаха на пътната врата. Конете им пръхтяха вън и тупкаха с крака, изпотени, съсипани от път. Ноздрите им подушваха прохладата на изобилно поляната с вода зеленина на кипарисовата горица. Гаврил стана да отключи вратата и въведе тримата конници в двора.

— Здравей, войводо! — весело му подвикнаха момците.

Колкото и да им бе сърдит, Гаврил се възрадва на тяхното приветствие. Те изглеждаха съсипани от дълга езда, но радостни и доволни. Тяхната радост и доволство се предадоха и на него. Носеха със себе си мирис на море и въздух от родна Тракия. Те приличаха на развеселени жребци, които бяха пасли родна трева и тичали из родни полета.

Гаврил веднага възприе тяхното настроение и се раздразни.

„Щастливци!“ — помисли той, като ги въвеждаше в прохладната кипарисова горица. Но за да се запази добрият ред в тяхното малко общество, каза строго:

— Ако Хрелката и Райо се нахвърлят върху вас, не обръщайте внимание! Те са тука от завчера и са много сърдити, задето не сте се явили на определения ден и час на уговорената среща.

— Прави са! — извикаха зад гърба му развеселените момци. — Занаятът ни е такъв!… Не ще шега!

— Е, щом е така, отговаряйте тогава пред тях! — каза Гаврил, като ги изправи пред двамата другари.

Хрелката и Райо не помръднаха от местата си да ги посрещнат и да ги поздравят.

— Здравейте! — извика им Фильо Мангъра. — Били сте сърдити!

— Когато човек чака по-дълго, отколкото трябва и отколкото е безопасно за всички ни, винаги е сърдит! — отговори Хрелката.

— Така е, братя, прави сте! — казаха момците, които никак не можеха да захвърлят своето добро разположение. — И ние искахме да се върнем тука на уречения ден и час, но родният въздух ни замая главите! Ха, още малко да го подишаме, още малко!… Иих, братя! Прекрасна Тракия! Мила родина!… И вие не сте я виждали отдавна като нас! Оставя ли се така бърже?

Тримата другари, които ги очакваха с такова нетърпение в Денизли, останаха мълчаливи и с наведени глави. Най-различни чувства вълнуваха и тримата.

— Само това ли било? — обади се Райо.

— На тебе ти е лесно, брате, да се подиграваш с нас! — изведнъж повиши глас Криводол Станчов. — Ти можеш винаги, когато речеш, да се завърнеш в родната земя, можеш да си отвориш абаджийски дюкян насред Копривщица и да заживееш между своите. Ти не си белязан като нас!… Ние можем да влезем в Българско само крадешком! Затуй и напускаме земята с мъка!

Гаврил слушаше тяхната разпра със сключени вежди. Очите му, тъжни и свъсени, бяха сведени надолу.

— А пък ние да не сме седели там със скръстени ръце, че ни се сърдите? — провикна се Чолчо Налбантина. — Народът, като чуе, че някой от нас е дошел, че някой турчин е побягнал да се скрие, радва се, празнува!…

— Е, какво ще кажеш, Гавриле? — запита Хрелката. Мълчанието на приятеля им му се стори твърде многозначително спрямо словоохотливостта на момците. Ако да бяха те двамата с Райо, той щеше да нададе такъв вик срещу тях, че само незабавно бягство от Денизли можеше да ги спаси от него. Но тази вечер Гаврил изглеждаше изпаднал в особено мълчание.

— Това, което тримата наши другари казаха, е така! — обади се той изведнъж. — Прави са… Защо всъщност рискуваме живота си? Нима само за да отворим един голям дюкян сред Денизли, да продаваме по цял ден стоки и да трупаме пари? Защо ни са на нас толкова богатства? Братя, обогатяваме ли се?… Не! Ние отмъщаваме! За какво мъстим?… Заради робството, в което сме родени и в което живеем! Това робство е нанесло на всекиго от нас безброй беди! Чолчо каза: „Народът ни, като чуе, че някой от нас е дошел, че някой турчин е побягнал да се скрие, радва се, празнува!“… Защо се повдига неговият дух от едно такова събитие? Защото той вижда, че има някой изпратен да отмъсти за неговите тегла, че има надежда. Че има някой, който да му протегне ръка, да го спаси!…

Знайте, че това, което вършим ние, се казва: съд над враговете!

Който отмъщава заради народа си, не е само съдия. Той е герой!