Яна Язова
Бенковски (76)

2. Новата светлина

Наскоро презвитера Нона забеляза в ръцете на дъщеря си някаква нова книжка, която особено много привличаше нейното внимание. Тя побутваше настрани сложеното пред нея на масата за обед и нетърпеливо чакаше родителите й да преглътнат последния залък, за да грабне новата книжка и изтича с нея в градината, където оставаше скрита до вечерта. Колчем попадията минеше покрай нея, уж да изгони пилетата от лехите с магданоза или да отнесе котела с помията на прасето, тя виждаше нейните хубави сиви очи жадно впити в пожълтелите от четене страници, а когато ги вдигнеше, бляскави и унесени, нагоре към небето, разтревожената майка разбираше, че дъщеря й не си почива, а мисли за прочетеното.

— Това четене аз повече няма да търпя! — викна изведнъж попадията и веднага се прибра вкъщи. Разтревожена и запъхтяна от решението, което бе взела, тя изтегли последното чекмедже на своя момински скрин и с разтреперани пръсти затършува в него. От неговата отдавна оставена на покой вътрешност я лъхна миризмата на един забравен момински аромат, който още се съхраняваше между надиплените тафти и атлази. Дантели от бели паяжинни нишки, до ония, плетени от черни корави конци с възли и мъниста, за украса на празничните рокли от тафта, се омотаха между пръстите й и на разбъркани купчинки, изхвръкнаха навън. Кошчета от банели и атлазени кутии, пълни с разноцветни копринени, мерсилизирани и памучни конци, сърма и пайети, шарени вълни с ярки бонширити и сюйтажи се показаха между надиплените атлази на дъното на чекмеджето. Тя ги извади и с разтреперана ръка дълго време преседя над тях в отбиране на копринени конци и сърми. След туй раздипли един квадрат от зелен атлаз и го погледна с потънали в спомени очи. Върху този квадрат от зелен атлаз бяха изрисувани преплетени рози и макове, заобиколени с венец от зелени листа. Преди години, когато бе само момичето Нона, тя започна да изпълня с копринени конци и сърма изрисуваните фигури. Зеленият атлазен квадрат в скоро време трябваше да се превърне в една красива възглавница за украса на гостната стая. Но тъкмо по това време поп Георги изпрати двамина старци да запитат родителите й съгласява ли се Нона да стане попадия.

Вкъщи настъпиха веднага дни на голямо оживление. От сутрин до вечер шетаха около нейната прикя, стягаха се дюшеци, юргани, женски и мъжки долни дрехи, както и безброй чифтове вълнени и памучни плетени чорапи.

За бродиране на възглавницата не остана време. Зеленият атлазен квадрат се сгъна заедно с копринените и сърмени конци в последното чекмедже на моминския скрин и замина към новия дом заедно с прикята на новата попадия.

След много години сега, но не вече за украса на гостната стая, а от друга грижа, тя разгръщаше своето моминско ръкоделие, за да го разгледа с овлажнели очи: „Рози и макове на младостта! Вие още цъфтите върху зеления атлаз, а моята младост увяхва. Дано харесате и на моята Райна, както харесахте някога на мен. Ще ви дам сега в нейни ръце. Научете я да бродира с копринени конци и сърма — едно добро изкуство, което трябва да знае всяка домакиня! Ако моята кухня не я привлича и моите тенджери не я съблазняват да надникне в тях, ако миенето на дъски и храненето на кокошки и прасета са за нея едни груби занимания, то вашите хубави цветове ще откъснат погледа й от нейните книги и ще я карат да ви вземе в ръце. Вие ще покажете може ли Райна да стане добра домакиня или не. Вие сте мои приятели и помагачи. Вие не ще ме отчаете. Вие ще ми вдъхнете нови надежди!“

Тъй си говореше попадията, като свиваше сърмените и копринени конци в зеления атлаз. Същите мисли я съпроводиха до градината и шепнеха в нея, когато тя се изправи с ръкоделието в ръка пред дъщеря си.

— Какво четеш, какво учиш? — запита я тя с глас, в който се чуваше нетърпение и недоволство.

— Чета за една светица на име Жана — отвърна все още унесена малката Райна, като вдигна глава.

— Такава светица аз не съм чувала до ден днешен! — каза строго и предупредително презвитера Нона. Като съпруга на духовник тя броеше всяка година празниците на светците, като почнеше със света Матрона Солунска и свършваше на декемврия със света Екатерина. Относно светиците Райна не можеше да покаже повече знания от нея. Нима се опитваше да я измами, че чете позволените от баща си свещени книги?

— Каква е тая светица Жана? Такова име аз не съм чувала между светиците досега!

— Това е една нова светица, мамо — отвърна Райна.

— Е добре, къде е живяла тази преподобна майка?

— Живяла е във Франция и не е била майка, а момиче на моите години.

— Какво момиче говориш ти? — запита подозрително попадията. Един още неясен страх, предизвикан от жадния интерес, с който Райна бе чела досега житието на новата светица, изпълни сърцето й. — Я ми разкажи какви са нейните подвизи!

— Когато света Жана била на моите години — започна възторжено Райна, — тя пасла бащините си овци на полето. Щом камбаните на селската черквица започвали да бият за утринна, тя ги извеждала на паша, а когато камбаните биели за вечерня, тя ги връщала от полето вкъщи.

— Това ли било? — запита попадията, като си отдъхна.

— Франция тогава била заробена от англичаните — продължи Райна, без да забелязва какво изразява лицето на майка й. — Френският престолонаследник Карл имал голяма грижа. Той трябвало да спаси последната крепост, която имал — Орлеан. Неговите войници не искали да се бият… нямали добри войводи, нямали добро оръжие. Карл бил много беден. Много лошо време било за Франция. Света Жана по това време извеждала бащините си овце на полето, когато камбаните биели за утринна молитва, и ги прибирала, когато камбаните биели за вечерня. Една вечер, когато се връщала дома, тя чула камбанният звън да я вика с човешки гласове, единия на мъж, а другия на жена. Тя веднага разбрала, че идат от небето. „Жано, Жано — викали те, — предай овцете на баща си и остави хурката вкъщи! Иди, облечи мъжки дрехи, сложи броня, препаши се с меч и прогони англичаните от Орлеан! Франция загива! Ти си определена от Бога да я спасиш!…“

— Престани! — извика попадията. — Какви са тия глупави гласове? Защо ще карат на такава мъжка работа една жена и то една пастирка?

— Света Жана разправяла, че това били гласовете на свети Михаил и света Маргарита! — отвърна дълбоко засегната Райна.

При споменаването на тия две имена презвитера Нона замлъкна, защото те се тачеха най-високо от нейния съпруг. Ала тя не можеше да се съгласи, че свети Архангел Михаил и света Маргарита са се обаждали на една пастирка и са я пращали да се бие и освобождава Франция.

— Е, добре, добре… — изръмжа най-сетне тя. — Я да видим, какво й казали те по-нататък?

Тя много искаше да чуе докрай тази нелепа история, за да я поеме с клюна на здравия си разум, да я разчопли и разнищи нишка по нишка и после да я хвърли като дрипа в нозете на своето прехласнато момиче и да му каже: „Виждаш ли колко са глупави книгите, които четеш? И какво свястно нещо можеш да научиш от такива книги? Добре, захвърли ги! Аз ти нося копринени конци и сърма, да избродираш една хубава възглавница! Погледни, Райно, тези рози и макове, които ще цъфнат още по-хубави и пъстри в твоите ръце!… Да избродира добре една възглавница, това е предназначението на всяка жена!“

Но всичко, което чу по-нататък от устните на Райна, омаловажи нейните планове.

— Божиите гласове — тихо и благоговейно продължи дъщерята, като издигна очи към небето, — започнали всяка вечер да се обаждат на света Жана от звъна на камбаните и да я подканят да остави хурката и вретеното, да прибере овцете в бащината си кошара, да сложи ризница, да препаше меч и да прогони англичаните от Орлеан. След туй те й казали да короняса престолонаследника в Реймската катедрала. И тя направила това, което й повелявали гласовете. Оставила овцете в бащината си кошара, а хурката си оставила вкъщи, отишла при войниците, облякла се като войник, вдигнала знаме в ръка, повела след себе си всички френски войски, разбила англичаните при Орлеан, прогонила ги и коронясала Карл VII в Реймската катедрала!…

— Луда жена! — възкликна възмутено попадията. — Как ти позволяват в училище да четеш такива книги!

— Така се изпълнила волята Божия и френският народ нарекъл малката пастирка света Жана! — извика Райна.

Попадията стоеше и гледаше дъщеря си, занемяла от лоши мисли.

— Това истина ли е било? — запита най-сетне тя, но сама веднага си отговори: — И да е било истина, такава несвястна жена се ражда на хилядо години веднъж. Защо трябва да се пишат за нея книги и да се четат?…

След кратко размишление тя каза строго и мрачно:

— Остави веднага книгата и вземи да разгледаш тази възглавница! Искам от тебе да я избродираш с тия копринени и сърмени конци! Ти стана вече голямо момиче, време е да се откажеш от глупави занимания и да се заемеш с едно добро ръкоделие. Знай, че ще идвам при тебе всеки час да те упътвам и да гледам как върви твоята работа!

Попадията взе разтворената книга от коленете на дъщеря си, а на нейно място разгъна зеления атлазен плат, в който бе увила пъстрите конци и сърми.

Отначало Райна смръщи вежди, но като погледна рисунката върху зеления атлаз, извика:

— Какви рози… какви макове!

Попадията схвана този вик на дъщеря си като съгласие от нейна страна да избродира възглавницата и като договор между тях двете, сключен за нейното добро бъдеще.

На нея и наум не й идеше, че с това старание, което полагаше да научи дъщеря си на бродерия, тя сключва за нея друг, фатален договор с бъдещето, на който в недалечно време всички трябваше да се подчинят.