Яна Язова
Бенковски (226)

18. Фишеците

Рангел презглава се вмъкна през задната врата на сапунджийницата. В същия миг битката започна отвътре и отвън. Гърмежите и силният барутен дим изведнъж нахлуха през всички отвори в полутъмното и преобразено до неузнаваемост помещение. Плющенето по стените и нападателните ревове бяха заместили страшното и глухо „Аллах!… Аллах!…“.

В някогашната сапунджийница, като в мрачен хамбар, имаше съборени стени, врати, греди, купища, които той не знаеше, че са барикади, а край стените — обърканите етажерки, върху които Разанови хранеха своите буби, захлупени с маси, които не мислеше да са окопи. Зад преобърнати казани имаше мъже, приклекнали на колена, свили гърбове, снишили глави; имаше очи, които гледаха през пролуки; цеви на пушки, които бяха въврени в дупки; и всичко това страшно, непознаваемо, невероятно, бе размесено с димовете и барута, с пищенето и святкането на куршумите.

Рангел тозчас се промъкна на четири крака под една маса. От своята дупка той не можеше да види вече нищо друго освен приклекналия мъж зад обърнатия с краката нагоре тенекиен тезгях при прозореца. Той беше Петър Бонев. Рангел го бе виждал само в училище, весел и разговорлив между децата. Тук едва можеше да го познае. Пушекът зацапваше лицето му и под калпака със златния лъв на чело то се стори на Рангела черно, мрачно и злощастно.

— Кой е тоя, дето разиграва шарения? — запита в пукотевицата глас, който му се стори познат.

— Адил ага — отвърна Петър Бонев, като изпразни пушката си.

— А другият?…

— Исмаил ага… брат му.

— Ами Ахмед ага? Ами Тъмръшлията? Няма ли да се види отнякъде? Колко искам да му светна един куршум право в дебелия врат!… — отново се обади познатият глас.

Той е генерал, той си стои на Власевица — отвърна Петър Бонев, като цял залегна върху съборените под прозореца камъни.

Сърцето на Рангела беше тъй усилено, че всеки удар той не броеше с мигновение, а с часове.

Гърмежите и заканите, които идеха на турски отвън, гърмежите и мълчанието вътре, свиренето на куршумите през отворените дупки и прозорци и тракането им по стените, събарянето на откъртени тухли и мазилка върху масата, която си бе избрал за прикритие, кратките команди на Петър Бонев, издавани полугласно към невидими борци, които той не можеше да разбере: „Дясно от червения!… Кочо, разпръсни петорката!… Внимание на чешмата!… Към десния фланг, огън!“… — всичко това се изнизваше пред него върху една километрична лента.

Когато гърмежите най-сетне се прекратиха и виковете след много дълго време, както нему се стори, се разпиляха по всички посоки и улици на селището, откъдето бяха дошли, избитите и останали върху мегдана трупове на най-яростно връхлитащите башибозуци, които се преброиха отвътре на двадесет, не бяха знакове за военна победа и тържествуване, а знакове за отдих. Страшната битка засега бе свършила.

Едва когато изпълзя изпод масата и се изправи да се огледа в разредения дим на барикадата, той видя, че въстаникът, който стоеше изправен до Петър Бонев и намяташе пушката си на рамо, беше баща му.

— Я гледай ти!… — каза той, като го съгледа пред себе си, сякаш не знаеше, че е бил тук и треперил през цялото време под масата. — Къде се губиш?…

Светлата кожа на лицето му бе опърлена като тая на Петър Бонев. Яката на куртката му бе разкъсана на шията, а на лявата му ръка имаше кървава дупка.

Рангел хвана тая ръка разтреперан и пръстите му се накървавиха. — Тате — извика той, като се готвеше да зареве с глас, както правеше, когато беше малък и се спънеше в някой камък на двора, разбиеше носа си и видеше кръв. — Хайде да си идем в черковата!… Да си вървим при мама!…

Спас Гинов държеше в здравата си ръка чантата — голяма, кожена, тежка, цяла издута и натъпкана с фишеци, от която никога не се разделяше и винаги носеше със себе си.

— Не те ли е срам? — каза той. — Я вземи да ми носиш фишеците!