Яна Язова
Бенковски (110)

4. Среща на двете сили

Когато конниците напуснаха Мухово при разпукването на първия слънчев лъч, войводата стъпи върху една висока рътлина, от която се виждаше цялата долина на река Тополница. Той отправи поглед в равнината, която не бе видяла още първия слънчев лъч, току-що блеснал на върха.

Зад него веднага изникна главата на онова немирно, пъргаво младо човече, с едни очи, святкащи на всички страни, за да видят всичко.

То надзърна зад рамото на Княза и видя долината на Тополница. Това, каквото видя, разказа го на бъдещето и то се запомни от всички: „Равнината напреде ни представляваше море от хора, от кола, от добитък, стада, овце, хвърковати гадини: патки, кокошки, които грачеха и хвърчеха над това море от хора. По причина на слънцето, което едвам-що беше изгряло насреща ни, ние не можахме да познаем из един път тоя подвижен град и при помощта на телескопите.

— Всички са българи бунтовници, оставили селата си и тръгнали за Балкана с жените си и децата си — известиха стражите, които бяха изпратени при непознатото множество.

Ние се приближихме. Наистина множеството беше от жителите на три села: Лесичево, Калугерово, мисля и Церово. Когато те приели кървавото писмо, без да му мислят надълго и широко, запрягали колата, надигнали всичко, каквото могат, подкарали добитъка си и заедно със семействата си, въоръжени, потеглили за определения пункт — гората Еледжик, още през нощта. До петстотин коли можеше да има натоварени с едно-друго. Пред тоя голям керван вървяха няколко момичета, заловени за ръцете, на редове, които се надпреварваха да пеят. Други се обръщаха към своето село и жално-жално плачеха, че няма да го видят вече; трети ги усмиряваха да си не късат сърцето, защото така трябвало да стане; четвърти приспиваха своите малки деца, които пищяха за любимата си люлка; пети, от радост или от скръб го кажи, свиреха с гайди и прочее. Викове: «Хайде карайте по-бързо да наближим гората», «Вардете даначетата да не избягат!», «Теглете пушката на ония, които се връщат, да не останат на душманите» и прочие, заглушаваха скърцането на колата и плачовете на малките деца. Прибавете при това отчаяното лаене на кучетата, блеенето на овцете, рева на говедата, и вие ще имате пълна картина на тия бунтовници с кола и дребни дечица!“

Смаян, Георги Бенковски гледаше своето дело, без да може да го познае. Тия хора — мирни стопани селяни, които до днес не бяха имали нещо по-мило от своето парче земя, от оралото, мотиката и вола, които знаеха едно — черния земеделски труд от тъмно до тъмно, които нямаха друга защита над главата си освен покрива на своя дом и друга радост освен пълния хамбар — да се изнесат по негова заповед три села бежанци, натоварили на коли покъщнина и храни, повели за юлара добитък, да се движат из цялата равнина… — тази картина го смая като нещо невероятно. Сърцето му болно затрепера в гърдите и очите му се изпълниха със сълзи.

Той сам не можа да повярва в своята заповед. Възможно ли бе тя да е имала тази власт и сила, че да повдигне чернозема от гръдта на земята, да превърне ралото в оръжие, улегналите труженици във въстаници, спокойните домашни добичета в пътешественици и преселници?…

— Моята заповед ли направи това?… — извика войводата.

Туй море от хора, които бяха изпълнили долината и бяха влачили цяла нощ своята покъщнина, храни и добитък, оставили плодородна земя и мили домове, за да идат в гората да търсят свобода, бе великият план, в който неговото място бе мястото на войвода. Този план движеше трите села в долината, той бе възправил всички сред вихъра на преселението и ги караше да не се боят. Той бе изправил тия хора на чертата между Отсам и Отвъд… Този план бе издигнал човешкото и тленното до безсмъртието и вечността.

Княза, войводата, водачът на бунта потрепера.

— Боже — викна той и сълзите бликнаха от очите му. — Дай ми сила и недей ме оставя сам!… Помогни ми в своето предприятие да избавя този народ от железните нокти на тирана!…