Яна Язова
Бенковски (219)

11. Прибързано решение от кръвожадност…

Не след много време, гологлав и с калимавката си в ръка, поп Петър Велчев изведе дългата редица от западния край на селото, покрай изоставените окопи, заети вече от устинските турци, и покрай къщата с двете плевни, които още горяха на Пазлака.

По-късно неколцината от тази дълга редица, които са се спасили и останали живи, си припомняли, че от черковата „Свети Атанас“ им викали:

„Назад!… Върнете се!…“

Ала пред тях, събрани върху Циганска могила, главатарите на устинските читаци любезно им махали с ръце и викали:

„Коркман, юрюин!… Не бойте се!… Вървете!“…

През това време поп Петър Велчев забеляза, че когато процесията се закатери по Циганска могила, двамата чорбаджии, които ги придружаваха, бързо-бързо се отделиха от нея и както нему се стори, почти бежешком се отправиха към Устина.

Дали защото те бяха изпълнили вече поетото задължение и бързаха да се приберат при своите семейства, дали вършеха това, защото вълци не ходят със стадо, но тяхното бързо отдалечаване от Циганска могила направи впечатление на поп Петър Велчев и той се замисли върху този факт, което го направи да поизостане малко и се отдели от общата маса.

Пред очите му се изнизваха всички мъже, млади и стари, които бяха узнали, че жените им и децата им отиват да се предадат на турците, и ги бяха последвали. Те се изправяха пред устинските главатари, слагаха на един куп оръжията си, а после отиваха и се събираха на друг куп по-настрана в очакване на тяхното разпореждане да вървят към Устина.

Когато всичкото оръжие бе стоварено върху купа, устинските читаци, с пушките на едното си рамо и с ятаганите си на едното бедро, пристъпиха напред и се размесиха с обезоръжените мъже и жени. Поп Петър се стъписа. Сънуваше ли?… Не!…

Читаците се бяха нахвърлили да обират мъжете, събличаха ги по ризи и ги блъскаха настрани, а на жените бъркаха в пазвите, скубеха нанизаните с жълтици от вратовете им, без да гледат дали ги разкървавяват, късаха сребърните пафти от коланите им, въпреки че те, онемели от страх и покорни, като че ли нещо лошо все е трябвало да им се случи, доброволно оставяха да бъдат ограбвани всичките им съкровища, без да окажат нито най-малката съпротива.

Ала не бе туй най-лошото изпитание, което съдбата им бе приготвила, преди да ги отведе като роби в Устина.

Според някои сам Адил ага, като видял жертвите в ръцете си, забравил договора, забравил, че е началник на войска, която при това била само част от общата обсада, но най-важното — у него се забравил човекът, лъснал звярът на лицето му, лъснал ятаганът в ръката му, а това бил миг невероятен, искра, преобразувала сухата трева в огнена стихия, човеците — в глутница, усти — в муцуни, човешки зъби — във всички вълчи челюсти. Тази глутница за един миг ревнала:

— Хайде, захващайте, брей!… Сега му е времето!… — чули едни.

— Дьон гери!^[1]… — чули други.

Дългите ятагани блеснали и се развъртели наляво и надясно върху беззащитните жертви.

„Картината била една от най-сърцераздирателните — пише Захари Стоянов. — Там белобрадият старец, припадал в краката на хищния башибозук да го пощади, който изпразвал пищова си в гърдите му и тичал напред да търси други жертви, без да удостои с погледа си поне валящия се в кръвта си труп. По-нататък млада майка целувала дръжката на окървавения нож да остави милата й рожба, но безчовечната чалма, под която се виждало само човешки образ, сечала наред майки и деца… Други, по-страшни зверове набождали на ятаганите си като ябълки годиначета деца, които пищели до Бога и обвивали тънките си ръчички около студеното желязо на ножа, острилото на който безсъзнателно режело тънките пръстчета. Премаляла от жалост и страх майка дигала ръцете си нагоре да помогне на своята малка рожба, но друг башибозушки нож отсичал тези ръце и майката, както и рожбата падали на земята при другите си отдавна паднали братя.“

Поп Петър Велчев видя как един читак с ятаган, облян в димяща кръв, се изправи пред поп Стоимен Атанасов, който още стискаше в ръце своето пеленаче. Поп Стоимен се разкланя пред него, но главата му падна върху детето и го събори на земята.

Тогава поп Петър побягна като обезумял, а около него тичаха с писъци из полето други мъже и жени, гонени от животински ревове, от миризма на кръв, от ветрове, които виеха, от куршуми като градушка… Мнозина падаха из полето, като се захлупваха по очи, за да не станат повече. Ала той все още тичаше… тичаше… тичаше…

Когато се свети… намираше се между четири влажни стени. Казаха му, че това са стените на пловдивския затвор — най-безчовечния от всички на Турската империя затвори.

Там той узна, че бил тичал до Пловдив и че го намерили да лежи като труп на шосето пред градските порти. Тъй като целият едва бил опръскан с кръв, помислили го отначало заклан… Едва когато го разгледали добре и се размислили за посоката, от която идел, разбрали, че той е първият вестител на окървавеното в Тракия въстание.