Яна Язова
Бенковски (9)

9. Посеният вятър

И през този хубав майски подиробед Серафима работеше в килията на госпожа Евпраксия, заровила поглед в редовете на древните книги и пожълтели от времето ръкописи, съхранени от първите игумении в старата библиотека на Горния метох.

Този ден обаче тя се чувстваше преситена от свещени текстове и потисната от тежестта на мъдри мисли. Серафима работеше до късно през нощта да служи на своята и гумения, като превеждаше древни елински и латински текстове. Този ден обаче тя бе твърде уморена да се рови повече като въглекопач из мълчаливите мракове на свещените книги. Погледът й, мисълта й се стремяха навън към хубавото време и живота!…

— Госпожо — обърна се тя любезно към госпожа Евпраксия, — знаете ли какво правят сестрите в манастира?… Че Атанас Узунов, братът на учителка Анастасия, бил утвърден от тракийските и средногорски комитети за пръв апостол на България и следователно — заместник на Дякон Левски.

Госпожа Евпраксия трепна болезнено, като човек улучен на рана. Името на Дякон Левски не бе споменувано между тях. То се чуваше всяка неделна утрин в храма „Въведение на Света Богородица“ в списъка на умрелите, които се поменаваха в метоха, винаги на първо място, като йеродякон Игнатий. Или в началото на поменика се казваше: „Помени, Господи, в твоето блажено царство нашето брата новопредставленаго Василия!…“

— Знаете ли още какво говорят сестрите в Горния метох?… Повтарят думите в Новия завет: „Който сее ветрове, жъне бури!“ Дякона пося силен вятър, сега е време да се жъне неговата буря.

Госпожа Евпраксия я погледна учудена от нейното изказване, ала не отвърна нищо. Грозното й, кокалесто лице не издаваше вече нищо повече от онуй, което бяха свикнали вече да виждат всеки ден.

Серафима почувства, че думите й не намериха отзвук, и помълча, умислена в спомена за Атанас Узунова, такъв какъвто го бе виждала из калоферските улици. Той бе рус, представителен, дори хубав, но най-отличителното у него бе дългото му кърмъзено палто.

— Старозагорският център — продължи тя със своя любезен и увлекателен глас — примамил Атанас Узунова на своя работа. Той възлагал на него големи надежди!…

Госпожа Евпраксия не бе споделила с нея, че е ходила с Атанас Узунова в Търново-Сеймен и че с него бе носила към станцията Каяджик четири ключа за развинтване на болтове и разглобяване на железопътни релси.

— Дай Боже! — каза тя, като погледна Серафима с печални очи. — Дай Боже! — повтори госпожа Евпраксия кротко, както би го казала всяка стара калугерка.

Серафима тъжно наведе главата си над свещените писмена. Госпожа Евпраксия натъкми очилата на носа си и се залови да прегледа онова, което днес бе вече преведено от нея. По едно време тя вдигна глава и видя, че Серафима не работи, а е застанала дълбоко замислена, с поглед, впит между редовете.

— Какво има, Серафимо?…

Серафима изправи глава като събудена и я погледна.

— Госпожо — каза тя, — мисля, какво би могъл да направи човек, ако е видял веднъж Наполеона?… Би ли могъл след това да признае маршал Нея, макар че Ней е спирал с гърдите си цели полкове при Ватерлоо? Пет коня един след други мъртви са падали под нозете му!…

— Който е видял Александра, би ли могъл да признае Пармениона? А нима Парменион не е стигал, заедно с Александра, с меч в ръката до Суза?… И не правиме ли ние голяма грешка, като не ги признаваме така?…

Госпожа Евпраксия се замисли, преди да отговори.

— Не можем да ги признаем — каза тя, — защото това значи да не припознаеш образците, които провидението ни сочи в своя урок. Ако ти си припознала образците, ще знаеш и урока.

— Значи ли това, че ние, които сме видели Дякон Левски, никога не можем да припознаем подир него Атанас Узунова? — запита Серафима.

Госпожа Евпраксия наведе глава.

Серафима не посмя да запита дали този наведен поглед означава една категорична присъда за Атанас Узунова.

— Можем ли да се надяваме — запита по едно време тя, — че ако не Атанас Узунов, нам ще бъде посочен друг заместник на Дякона?

— Аз не мога да се надявам — отговори госпожа Евпраксия.