Яна Язова
Бенковски (231)

23. Бягство в нощта

В черковата „Свети Архангел“, потънала в полумрак, двете жени Теохана Чистеменска и Гюрга Гинова, седнали една до друга, се ослушваха в силния шум, който се качваше при тях от долния кат на църквата.

Около 300 души мъже се наговаряха да бягат тази нощ. В тяхната врява, която ту се надигаше, ту замираше според това дали се уговаряха един други, или се съвещаваха, взимаха участие и няколко женски гласове. Повечето от тия мъже нямаха вече жени и деца. Те бяха изклани на Пазлака. Повечето от тия жени нямаха мъже. Те бяха вече избити из окопите, къщите, улиците.

Страшният топ, пренесен върху черковището „Света Неделя“, само преди час бе замлъкнал и престанал да разтърсва черковните каменни зидове и кубета. Щом настанеше по турски два часът, всяка вечер гърмежите от всички околни височини на Перущица се преустановяваха и замлъкваха. Децата, съсипани от умора и страх, спяха вече в скутите на своите майки, а такивато майки нито можеха и да помислят за бяг.

„Гнездото“ на Гюрга Гинова бе напълнено вече с детски главички.

В това време по тясната вита стълба към горния кат се чуха тежките стъпки на дребната Ванка Бонева и скоро нейната напълняла фигура, загърната в дълъг черен шал, изпъкна в тъмното отверствие в полузрака, който се процеждаше през кръглото над олтара прозорче.

Двете жени, седнали една до друга, погледнаха Ванка в лицето и всяка за себе си намери, че то изглежда твърде зле. Очите й горяха с някакво прехласване, което можеше да бъде и треска. Само едно не им мина през ума, че то е решение.

— Какво има, Ванке? — запита съчувствено Гюрга.

— Ще бягам! — отвърна глухо и решително Ванка. — И Мария ще бяга с мен!

Твоят мъж заедно с моя са в Цачовото кафене — колебливо и със съжаление проговори Гюрга.

— Ако искаш, ти иди дотам и попитай мъжа си Спас Гинов дали да бягаш или не — с жлъчен глас, в който трепереха сълзи, се обади Ванка.

Гюрга наведе глава над своите широки скути, пълни с детски главички, изнурени от мъка, изтощени от глад, дълбоко заспали, и отвърна тихо:

— С тия деца аз не мога да бягам никъде…

— Добре, че имам още само едно — отвърна Ванка.

Когато поиска да ги отмине, трескавите й очи зърнаха светлеющото дори и в мрака с хубостта си лица на гъркинята Теохана Чистеменска, която притискаше, заспало на гърдите си, своето петгодишно момиченце Райна. Дали защото се сети, че Теохана е нейна гостенка, или защото искаше най-сетне да си отмъсти на нея, Ванка се спря за един миг, скръсти малките си подпухнали ръце върху черния шал на уголемения си корем и запита:

— А вие не желаете ли да дойдете с мен?

— Не, аз ще остана при мъжа си! — отвърна Теохана.

Ванка се усмихна с разваленото си лице. Доскоро тя бе завиждала на Теохана заради нейната хубост и заради умението й, с което бе привлякла и затворила буйния Кочо Чистеменски в своя дом. Дошло бе времето да заплати с живота си за това заблуждение. Никой не е могъл да завърже ногата на един Сокол с веригата на домашното огнище!…

Встрани от Теохана, подпряла гърба си на каменния зид, седеше с премрежени очи русата мома Варвара. От нейните дрехи като копринено гнездо все още се излъчваха замайващи главата благоухания. Тъй като Варвара изглеждаше заспала, Ванка я отмина, без да й се обади.

Няколко жени бяха полегнали една до друга върху покритите със суха кал дъски. Те имаха тази нощ за постеля още и един дебел пласт прах, изтърсен от покрива като сито, размесен с парчета разтрошена мазилка и вар.

Настрани от тях седеше с изправен кръст Велика Лачкова. Тя отново бе облякла черната вечно шумяща тафтяна рокля, която бе носила доскоро като вдовица. Това изглеждаше едно страшно пророчество.

Отскоро омъжена втори път за аптекаря Васил Соколски, тя бе изпратила своя мъж депутат на Перущица в Оборище, като бе казала: „Мястото на всеки мъж е там, където се решават съдбините на неговия народ.“ С тези думи тя бе решила своята съдба.

Васил Соколски не се върна повече в Перущица. В този миг, когато Велика седеше с изправен кръст в мрака на битата с топ черкова „Свети Архангел“, тя може би си мислеше с удоволствие, че нейният лъчезарен поет се е избивал от такива мъки. Тя не можеше и да помисли, че Васил Соколски не е при нея, защото е вече заловен при някакво сражение с една турска потеря в Балкана и откаран в Пловдив, където бяха приготвени за въстаниците дванайсет бесилки на марициния мост. Че на него щеше да се падне някаква случайна бесилка в един краен квартал на града, която щеше да се счупи под тежестта на неговото тяло. Че нему бе съдено да слезе под бесилката и да почака доста време, докато я заковат…

Ванка Бонева събуди малката Мария, наметна черния шал на главата си и хвана вързопчето на детето под мишница.

— Да вървим! — каза тя задавено.

Гюрга Гинова й протегна двете си ръце и подаде устните си напред, за да сложи върху Ванкината страна прощална целувка.

— На добър път, Ванке! — каза тя. — Аз те разбирам най-добре. В нашето състояние мъките стават двойно по-тежки.

По бледните измъчени страни на Ванка потекоха горещи сълзи.

— Прощавайте! — каза тя, разтърсена от плач. — Кажете на Петър истината… Че не съм могла да издържа повече!…

— Желая ви да успеете, госпожо — обади се Теохана Чистеменска със своя ласкав глас. — Добро избавление!…

Задавена от сълзи, Ванка стисна ръката на детето си и затрополи надолу по тъмната стълба.

Тя не мислеше, че Петър Бонев никога няма да научи за нейното бягство. Че оттук нататък пътищата им се разделяха. Че един Бог знаеше дали подир толкова борби и изпитания пак щеше някога да ги събере. Че тя никога повече нямаше да види и тия две жени, които провидението бе поставило при невероятни обстоятелства една до друга в черковата „Свети Архангел“.

Петдесет години по-късно дребната старица Ванка Бонева, като се е възвръщала в спомените си към ужасните събития, станали в Перущица през Априлското въстание, е казвала със сълзи на очи:

„Тия две жени — Гюрга и Теохана — бяха две царици!“