Яна Язова
Бенковски (75)

1. Забележителното дете

Току след Нова година, през януарските студове и снегове на 1856 година, в Панагюрище се роди, между другите деца, едно дете чудо. Това дете бе момиченце. То се яви на света в благословения дом на свещеника поп Георги Футеков. Неговата майка презвитера Нона бе строга и благочестива жена.

Момиченцето, което се роди в дома на свещеника, още през първите дни на живота си привлече вниманието на родители и съседи със своята красота. Когато се наведоха над бялата дантелена възглавка в неговата люлка, всички казаха, че върху нея не лежи главата на дете, а глава на роза, като ония, които изобилно цъфтяха долу в голямата градина на свещеническия дом.

— Попадийо, как ще кръстите вашето момиченце? — запитаха съседките.

— Ще я кръстим Райна — отвърна строго попадията.

— А защо не я кръстите Роза? — запитаха съседките. — Такова име много ще й прилича.

Презвитера Нона погледна с гордост своята рожба, която лежеше още със затворени очи върху дантелената възглавничка, но бързо се окопити и сви вежди, което правеше винаги, когато искаше да изглежда неподкупна и благочестива, каквато всъщност беше в живота.

— В нашия род никоя жена не е носила такова име — отвърна тя.

— Едно момиче не може да бъде кръстено с друго име освен с такова, каквото са носили жените от неговия род.

Свещеникът баща сам прие от ръцете на кръстника своето чедо и като го потопи в кръщелната купел, даде му името Райна. Ала в ума му се въвираше постоянно тази лукава мисъл, която той искаше да отхвърли като непозволена гордост за един пастир, и тази мисъл бе: „Защо не дам на своето момиченце друго име? Та то е хубаво като ангел!“

Малката Райна, без да подозира неговата горда мисъл, излизаше мокра от свещената купел и сияеше, издигната в ръцете му, като като роза, окъпана в роса. Нейната малка цъфнала устица и големите й сиви очи се смееха на света.

Когато Райна стигна до определената възраст и влезе в училището да се учи на четмо и писмо, всички нейни учители казаха в един глас, че тя е забележително дете.

За една година Райна се изучи да чете и пише, а й оставаха години да събира знания в местното училище. Като я гледаха колко бърже учи уроците си, учителите започнаха да й дават книги, за да ги чете и разказва на учениците.

Тъй Райна се научи сама за чудесните странствания на непослушния Робинсона Крусо и за неговите патила, прочете житията на много светни и светици, които се препоръчваха за знание на младежта, а в скоро време изучи наизуст и Новия завет, като списваше баща си със знание на Исусовите притчи.

Толкова много знания в главата на едно момиче можеха да смутят духа на всяка грижлива майка и един ден попадията запита своя съпруг:

— Попе Георгие, какво мислиш ти за нашата Райна? Хубаво ли е това, дето чете толкова много книги?

— Додето чете житията на светиите и Новия завет, хубаво е — мъдро отвърна поп Георги.

Но добрата презвитера Нона, която бе жена с трезвен ум и здрав усет на майка и домакиня, каквато трябваше да бъде всяка що-годе прилична жена, много добре знаеше, че благочестивите люде на този Божи свят са твърде малко и затуй техните жития се изучават в непродължително време, а Новия завет поп Георги прочиташе често в църква пред енориашите за една седмица от кора до кора. Какво можеше да се случи по-нататък, когато Райна се насити да преповтаря свещените книги?

Не се мина много време, и тя пак заговори на своя съпруг:

— Попе Георгие, не се ли питаш какво прави нашата Райна?

— Че какво може да прави? — запита учудено добродушният свещеник. — Нали ходи всеки ден на училище и се учи? Нали учителите я хвалят?

— Какво ми е на мен до тяхната похвала? — каза разтревожено попадията. — С тия похвали те размътиха ума на моето момиче. Веднъж да стане на 13 години, ще си я прибера вкъщи и ще си отдъхна отдън сърце! Веднъж да й дам тенджерата да ми разбърка лука, веднъж да й запаша престилката къщата да ми измие и прането да ми опере… Едва тогава ще ми олекне!

— Е, че какво толкова се тревожиш? — учудено я погледна попът. — След училището и науката и то ще доде, попадийке!

— Ех и тая ваша наука! — извика попадията. — В мое време лошо ли беше на момичетата, като не се учехме? Когато бях на възрастта на Райна, моята умна майка вече ме имаше за своя най-добра помощница. Аз требех и постилах вкъщи, аз миех всяка събота белите дъски, като ги жулех с чукана керемида и корава четка, аз слагах и дигах софрата, миех чиниите, всеки ден триех с пясък опушени котлета, тенджери и тави, хранех стотина пилета, кокошки и патици, тъпчех гъски, колех ги и ги приготовлявах за печене, аз доех овците, носех помия в кочините и подривах на прасетата, а често пъти ние сме гоили на годината по два и три шопара. Всичко това смятаха за моя обикновена делнична работа, който вършех с удоволствие от сутрин до вечер. Но това не бе всичко, което умеех да върша. Аз вече плетях на пет куки вълнени чорапи за всички мъже и жени вкъщи, на мъжете прешарвах червени вълни с бели лъвчета, а на жените — розови цветя и по шест фигури на моми и ергени, наловени на хоро. Шиех вече чеиза си, везех на гергеф, бродирах шевици и всякакви други ръкоделия, рисувах на атлазени възглавници и влизах в стана да тъка… А с кое от тия занимания мога да се похваля за моята Райна? Като я гледам цял ден навела глава над книгата, забола очи надолу питам се, каква къщовница и майка ще стане нашето момиче?

— Тя е хубава — отвърна поп Георги, унесен по онази лукава и горда мисъл, която винаги го навестяваше, колчем зърнеше дъщеря си. А за да се оправдае малко заради своята суета, прибави: — И ще стане учена жена!

— Нито нейната хубост, нито нейната ученост ще въртят къща! — строго прекъсна неговото мечтание попадията.