Яна Язова
Бенковски (38)

13. Карийският мост

Яков и Юсеф задържаха другарите си до късно през нощта на Карийския мост, там, където се разливаха блатата. Пред очите им се изнизаха малки и големи кервани, които носеха заедно с праха по гърбовете на уморените камили и духа на пустинята към Измир.

Малката дружина на Якова и Юсефа мълчаливо ги гледаше да минават край нея. Чужденецът обаче, изпратен от двамата главатари Сюлеман и Юсин, не дойде при Карийския мост, както се бяха уговорили, и цяла нощ те трябваше да стоят и да го чакат с вързани ръце.

— Всъщност какво губим ние, като чакаме? Какво губим? — опита се да се помири Юсеф. — Всички нечакани кервани минаха… минаха… само кервана, който чакаме, няма… няма! И ние трябва да се сърдим на Якова… на Якова, а не Яков да се сърди на чужденеца… чужденеца.

— Мълчи — отвърна Яков. — Минал или не минал керванът, той трябваше да дойде на уреченото място!

— А защо да дойде… защо да дойде? — запъна се Юсеф, който се чувстваше също така отегчен от безплодното и продължително чакане. — Щом керванът не иде никакъв… никакъв! Той печели тази нощ… Той печели…

Яков се почувства ужилен от неговата упоритост, тъй като Юсеф го караше да се оправдава.

— Чудно нещо — каза той, — моят роднина, който сам пътува с кервана от Айдън, ми поръча непременно да се срещнем тази нощ и тъкмо на това място. Той е човек сигурен и верен.

— Е, добре! — отвърна Юсеф. — Е, добре!… Какво да правим, Якове, сега, какво да правим?

— Разсъмва се — проговориха най-сетне тримата мълчаливи турци край тях.

— Да се разотидем! — рече Яков. — Но утре вечер пак да се намерим на същото място по това време! А ти, Юсефе, преди да си отидеш у дома, мини край хана на онзи „господин“ и му остави бележка, че утре вечер ще го чакаме по същото време на Карийския мост. Ако обича, да заповяда!

Юсеф се изкикоти, но тримата турци, които не бяха видели чужденеца, останаха безучастни към шегата на Якова.

На следната вечер малката дружина отново се събра на Карийския мост. Звездите се оглеждаха неподвижно в черната лъскава повърхност на блатата. Много тиня имаше в тия блата. Сега тя стоеше някъде в тях, сякаш я нямаше, но ако някой нагазеше в блатата, тя щеше изведнъж да оживее, да се повдигне, за да закипи от дъно, да прелее от бреговете си и да достигне Карийския мост. Страшна тиня бе тази. Каквото и живо нещо да попаднеше в нея, биваше преметнато с главата надолу и погубено в нейния кипеж. Няколко сърцераздирателни писъка, които не отиваха отвъд моста, и живото нещо изчезваше в тлъстата тиня, за да не излезе вече никога на повърхността.

В тези блата край Измир не изчезваха само някакви дребни животински форми, които притичваха заблудени от полето. Това не бяха само плъхове, зайци или зажаднели проходящи кучета, които се отбиваха от своя път, за да утолят жаждата си. Изчезваха и здрави хора на добра възраст, често пъти мъже с изпитани мускули, ездачи, които тинята преобръщаше заедно с конете им, или най-тежко натоварени камили.

— Иих!… Блатата… блатата! — възкликна афганистанецът Юсеф, като ги гледаше. — Какви са, Якове, черни и лъскави… черни и лъскави! Тиха водица, ще речеш… А то на дъното им може да лежат цели градове… цели градове!…

Яков, който бе сложил ръка над очи, оглеждаше блатистата околност.

Тримата турци, които ги придружаваха, мълчаливо пушеха късите си лули.

В това време откъм града се зачу конски тропот и в потъмнялото небе над равнината се явиха като силуети шестима конници.

— А ние сме петима — каза Яков, като се хвана за оръжието си. — Да слезем под моста и да ги почакаме!

— Да слезем! — отвърна Юсеф.

Тримата турци загасиха лулите си и ги последваха. Те не проявиха нетърпение или бързина. Най-младият от тях хранеше от десет години насам с този занаят себе си, три жени и децата, които имаше от тях.

Скоро шестимата конници наближиха Карийския мост и застанаха върху него. Този, който бе стъпил пръв върху моста, се обърна към петимата си другари и заприказва нещо на чужд, непознат език.

— Това е той!… — пошушна Юсеф в ухото на Якова. Двамата се изгледаха смаяни.

Петимата конници горе вкупом отговориха на своя водач на непознатия език, на който той се бе обърнал към тях.

— Излез от другата страна на моста и го посрещни! — изкомандва Яков.

Когато Юсеф се измъкна от дълбоката и влажна сянка на моста, той запита тримата турци, които останаха с него:

— Някой знае ли на какъв език говори „онзи“ горе?

— Не знаем — отговориха шепнешком двамата, но третият се замисли.

— Мисля да съм чувал такъв език в Едрене^[1], когато живях там една година. Този език говореха хора, които бяха дошли от Балкана. Те мразеха турците, караха се постоянно с тях и с нас бяха много лоши. За нищо вадеха нож…

— Добре — каза Яков след кратко размисляне, което запази само за себе си. — Да излезем горе на моста!

Върху стария Карийски мост наистина стоеше чужденецът, когото Сюлеман и Юсин бяха изпратили от Айдън. Той бе възседнал един бляскаво черен кон. Въпреки че види Якова и тримата непознати турци, нито той слезе от коня си, нито другарите му сториха това. Хитрият Яков намръщи лице и се оттегли настрана. Той реши да не отвори уста, додето чужденците не слязат от конете си, защото при един разговор между конници и пешаци не можеше да става дума за взаимно уважение и равенство.

Юсеф обаче в това време се въртеше вече около черния лъскав кон на ездача и го хвалеше с всички сили, като се запинаше на всяка дума.

Какъв ат… ат! Гърдите му кораб… кораб! А ти какво облекло си облякъл… какво? — извика той, като погледна към високомерния конник. — Сърма и злато… сърма и злато!

— Сега съм персиец — гордо отвърна вчерашният ходжа. — Моята носия е обикновеното облекло на знатните персийци. Персийският консул ме хареса и назначи за свой служител и телохранител.

— Ай, ай! — прехласнато заподскача около него Юсеф, като го разглеждаше от всички страни. — Какво богатство… богатство!… Персия!… Персия! Ако гавазите им ходят облечени така… консулите им как ходят… как ходят?…

— Ако видиш консула, ще речеш, че е мой слуга! — невъзмутимо отвърна гавазинът и при това се усмихна.

— Ай, ай, ай! — отново възкликна Юсеф.

— Якове! — провикна се знатният конник. — Тука ли си?

Яков потрепера от глава до пети, но при този глас какво друго можеше да стори, освен да излезе от сянката на тримата мълчаливи турци?

— Тука съм, господине. Какво обичате? — запита той, като кривеше жълтата си глава на една страна, за да не стане нужда да погледне нагоре към лицето на красивия конник.

— Защо събираш две вечери подред хората си на Карийския мост? — запита вместо отговор конникът. Неговият глас бе хладен и дързък. Той не мислеше да се извини или даде каквото и да е обяснение за отсъствието си през миналата нощ. Вместо да отговаря, той питаше: — Да не си решил тука да отваряш кафене? Ама си помисли: анадолските разбойници ще бъдат първите ти мющерии!

— Снощи чакахме един керван — смирено отвърна Яков. — Той сигурно е закъснял по пътя и затуй не мина. Ще го чакаме и тази нощ.

— Сведенията, които събираш по своята работа, винаги ли са тъй точни? — рязко се издигна гласът от височината на коня. — Поне тази нощ знаеш ли къде се намира керванът? На какво разстояние от нас? След колко минути, час-два, ще бъде при нас? Подготви ли хората си за кое време да се съберат? Защото те не могат да стоят тука цялата нощ!… Ти знаеш, че един водач трябва да изучи всичко това. Отговори!

Яков наведе глава, за да се предпази от нападението на дръзкия натрапник и да размисли.

— Е, добре — обади се отново острият глас, — като ни каниш за втора нощ да дойдем тука, можеш ли поне да ми опишеш къде се намираме? Ти знаеш, че при нашата работа, застрашена от всякакви нападатели, познаването на местността е дълг! Опиши местността! На какво разстояние отстоим от Измир! Той най-голямото селище ли е в околността, има ли други и кои? Изброй ни всички села наоколо, на какво са разстояние от нас и по кои пътища най-бързо и безопасно се стига до тях! Какви пътища знаеш за конници и какви пътеки за пешеходци! Ще ни кажеш най-преките! В тия села имаме ли наши хора, кои са те и при нужда можем ли да намерим убежище? В най-близката околност какви скривалища си приготвил, на какво разстояние оттук и как най-лесно и бързо се стига до тях?

Неговите изобилни въпроси бяха посрещнати с голямо удивление и глух ропот от страна на тримата турци и афганистанеца. Яков този път изправи глава да се защити, но бляскавият поглед на чужденеца го прободе като нож и закова на място.

— Преди да ми отговориш — пресече го той, — искам да зная, твоите стражи дали са по местата си? Ние трябва да сме сигурни, че никой не подслушва нашия разговор! И че никой няма да връхлети върху нас, да ни нападне и ограби!

— Какви стражи! — извика този път с истинско изумление Яков.

— Как „какви стражи“? — запита застрашително конникът. — Нима ти не си изпратил вече външни стражи, които да наблюдават надалече всичко, което се движи насам от пустинята, и други, които да наблюдават пътя и равнината към Измир? Нали тези далечни външни стражи са тия, които ще наблюдават околността в тия две посоки, без да си мажат очите, а ако видят, че се зададат въоръжени конници или каквато и да е друга опасна група мъже, да тичат и да те предупредят, за да укриеш навреме хората си, да забавиш нападението или ако трябва, да го избегнеш?

А къде са твоите вътрешни стражи? Нима не си поставил и такива, които да наблюдават мястото около дружината? Не си ли поставил стражи дори под този мост, върху който стоим? Ами ако някой наш враг сега стои под него в тъмнината и ни слуша? Той може да се измъкне незабелязано, да изтича до Измир и да доведе другарите си тъкмо когато ти посрещаш кервана. Ако пък враговете ни са мнозина, носят оръжие и храбро сърце, могат да се нахвърлят изневиделица върху нас и да ни избият.

— Хм… хм!… — глухо изръмжаха тримата турци, а Юсеф побърза да се притече на помощ на Якова:

Там няма никой! Ние идем оттам… оттам!

— Ами додето разговаряхме тук за туй и онуй, не е ли възможно вече да се е промъкнал някой? Аз не забелязах нито един от вас да обърне очи и да се огледа около себе си!

Петимата мъже от Измир стояха по местата си мълчаливи и поразени. Те напълно съзнаваха колко прави бяха резките въпроси на чужденеца. Яков трепереше като лист. Той много добре разбираше неговите усилия с няколко въпроса да го направи смешен и жалък в очите на неговите другари, но той можеше да направи и нещо много по-лошо, а именно, като ги вземе за свидетели, да го оклевети пред Сюлемана и Юсина. Виждаше го вече как се готви да го представи пред двамата главатари като един пакостен и некадърен водач на техните хора в Измир.

— За какви стражи говориш ти? — с развълнуван глас извика той. — Какви са тия „външни стражи“ и „вътрешни стражи“? Та ние сме всичко петима души!…

— Добре — отряза го конникът, — значи, като ме викаш за втори път на това място, ти не си осигурил моята охрана и безопасността на моите хора?… Тогава за тая „дребна работа“ трябва да се погрижа аз!

И като се обърна към своите заковани като черни статуи петима конници, той извика с гръмлив глас:

— Райо, Хрелка, Криводол, Чолчо и Фильо, на караул!…

Афганистанецът Юсеф, евреинът Яков и тримата турци станаха мълчаливи и прехласнати свидетели на една колкото неочаквана, толкова и величествена нощна сцена. При неговия вик петимата конници трепнаха, стегнаха юзди, а пет коня изцвилиха и се вдигнаха на задните си крака. След миг двама конници препуснаха към пустинята и се загубиха в нея. Други двама в ситен галоп се запътиха към Измир, а петият скочи на земята и като хвърли поводите на коня си в ръцете на своя водач, изчезна под Карийския мост. Скоро той изпълзя към блатата, после се мярна из равнината толкова снишен, че ако дружината от Измир не го наблюдаваше, можеше да го вземе за куче или заек.

— Е, добре! — каза бляскавият конник, като се обърна към Якова.

— Сега можем да говорим спокойно.

В това време обаче един от тримата турци, който бе извадил лулата си, натъпка я с рязан тютюн и цъкна огниво да го запали.

— Якове — ядосано прозвуча гласът на ездача. — Защо не кажеш на твоя човек там, че на това отворено място, на което се намираме, той не може да цъка огниво и да пали тютюн?

Турчинът изтърси запаления тютюн на земята, стъпка го с крак и пъхна лулата в джоба си.

Яков го изгледа със съжаление, защото той твърде бързо се бе подчинил на чужденеца, но не каза нищо и наведе очи.

— Якове — продължи да гърми немилостивият глас, — защо ти не отговаряш на моите въпроси, а само току се свиваш до земята? Къде ти е санитарната чанта? Носиш ли поне в джоба си нещо, което е длъжен да носи всеки водач — като мехлем за рани, инструменти за разрязване на месо, за вадене на куршуми и бинтове?

— Хм… хм! — изръмжаха тримата турци. — Хм… хм! Ние никога не сме имали такова нещо! Всеки знае, че ако го нападнат разбойници и се рани, трябва да бяга, да се спасява сам.

Техните глухи гласове излязоха застрашително от гърлата им. Азиатските им очи изхвърляха искри. Те за първи път виждаха в лицето на бляскавия конник един истински водач. Строг, стегнат, но опитен. Майка-орлица за своите хора. До днес те се мислеха за една добра дружина, ала едва тази вечер върху Карийския мост трябваше да разберат, че никога не са имали водач.

Острите думи на конника шибаха като бичове по главите им, но колко би било добре, ако той престанеше да ги хока и започнеше да ги наставлява как да свършат туй или онуй.

— Е — каза отново високомерният чужденец, — да оставим настрана всичко, каквото не си направил и което си бил длъжен да направиш в свой интерес и в защита на хората си. Ти беше длъжен да изпратиш наблюдатели, които да те уведомят бързо и сигурно за движението на кервана. От колко хора и товарни животни е съставен. Да не са се присъединили по пътя нови керванджии към него, колко са, какви товари носят и накъде отиват? В този керван колко мъже има яки и годни да се защитават, колко са без оръжие, колко са въоръжени и какво оръжие носят? Всичко това и още много друго нещо ти беше длъжен да знаеш, преди да ни повикаш на това място. Но да оставим туй настрана!

Нека предположим, че всичко това ти беше извършил. Сега отговори ми, как ти дойде наум да посрещаш цял търговски керван на такова равно и открито място? Ами ако нападнат кервана, додето го посрещаме?

— Но ти не виждаш ли тия блата? — извика Яков. — Кой ще напада кервана и нас, когато имаме за прикритие такива блата?…

Юсеф веднага му се притече на помощ, защото при този проект на Якова той бе давал ум на равна нога, а тримата техни другари турци, които ставаха все по-мрачни и настръхнали, при всеки въпрос на чужденеца изпускаха по едно застрашително: „Хм, хм! Хм, хм!…“ Очите им изхвърляха искри.

— С няколко гърмежи… с няколко гърмежи… можем да натикаме всички нападатели в блатата… в блатата — каза той.

— Ами ако те натикат нас? — запита конникът. — Те познават местността много добре, а ние може да нагазим и… край! Първите само да нагазят, и тинята ще се преобърне! Всички ще отидем на дъното!

Дълбоко мълчание, пълно с тръпки на ужас, посрещна неговите думи. Конникът разбра, че е настъпил часът да действа, и като изправи изпъчените си гърди, каза с повелителен и силен глас:

— Който е съгласен с Якова, нека остане с него да чака кервана при блатата! Който обаче мисли като мене, нека дойде с нас! Ние отиваме да го посрещнем в планината!…

— Как да дойдем с тебе? — веднага се изстъпиха напред тримата турци. — Ние нямаме коне.

— Ще яхнеме по двама един кон! — отвърна вече весело техният нов главатар.

— Съгласни сме — отговориха тримата турци, — това ще бъде една добра езда. Юсефе, ти ще дойдеш ли с нас?

Юсеф погледна жално-жално своя другар Якова и очите му овлажняха, сякаш неговият досегашен водач този миг умираше пред очите му. Беше му твърде жално за него, но той не можеше да се сърди на дръзкия и високомерен ездач, защото неговите думи бяха прави, а неговата гиздавост прелъстяваше сърцето му. Като афганистанец той не можеше да погледне изпъчените, украсени със златна пендара гърди на неговия черен ат, без да потръпне от възторг с цялото си тяло. Аллах създаваше по земята едни хора за туй, а други за онуй. Дойде чужденецът, и той трябваше да види, че този чужденец е бил роден за техен главатар. Какво можеше да стори той против волята на аллаха?…

В това време конникът сложи някаква цев на устните си и свирна през нея два пъти остро и пронизително. Скоро върху моста се появи със заешко подскачане фигурата на близкия наблюдател. Подир малко се чу конски тропот откъм Измир и двамата конници, които бяха заминали нататък, се показаха върху пътя. Подир тях пристигнаха в пълен галоп и другите двама, които бяха заминали към пустинята.

Когато те застанаха върху моста, бляскавият конник твърде ласкаво се приведе над шията на своя черен кон и каза:

— Е, Якове и Юсефе, ще останете ли тук, или ще дойдете и вие с нас?

— Да отидем, Якове! — каза приятелски Юсеф. Ръката му посегна към хълбока на застаналия до него кон, който пръхтеше от младост и сили. В това време тримата турци пристъпиха към новите си другари и възседнаха техните коне, като се настаниха зад гърбовете им.

— Всеки втори да се хване здраво с ръце за първия! — гръмогласно изкомандва новият главатар. — Е, Якове, е, Юсефе, решихте ли? Има още два коня за вас!

Юсеф повече не можеше да чака. Хвана се за седлото на коня, който пръхтеше до него, и за един миг се озова върху неговата лъскава и топла задница.

— Хвани се здраво с ръце за кръста ми! — каза непознатият ездач пред него.

Яков се намери сам на земята. Той погледна мрачно и нерешително конника, който чакаше пред него.

— Да ти помогна ли? — запита го този непознат конник.

— Не, аз мога и сам! — отвърна Яков глухо. Всички с възхищение видяха котешката ловкост, с която той се покатери по единия заден крак на коня и седна на гърба му.

Новият водач разигра своя ат и викна весело:

— С най-голяма бързина към планината, напред!

Черният ат наведе могъщата си глава и полетя като вихър, последван от удвоената конница.