Яна Язова
Бенковски (142)

5. Неугасими клади

На следната нощ гъстата мъгла се вдигна с планинските върхове и преселниците на Еледжик, събудени от сън, уплашени, смаяни, се струпаха на Маркови врата да гледат Тракия. Гледаха я от срещния връх и турските войници, черкези и башибозуци, които държаха лъскавите устия на трите челичени горски топа обърнати към Еледжик. Цяла Тракия светеше в буен огън. Тракия гореше… Нейните цветущи селища, черноземни ливади, ниви и лозя бяха превърнати в клади!

Тракия не бе повече тиха цъфнала равнина. Тракия бе полесражение, в което не хора, исполини се биеха в нощта, като размахваха в ръцете си гигантски факли. Такива няколко исполина бяха стъпили вече върху Родопите, където техните далечни светлини се виждаха като светкавици на почернелия южен хоризонт.

Когато се бият хора за свободата си — исполини се бият!… Където пламнат такива факли, по големина подобни на клади, там умове са пламнали, сърца горят!…

Но едно полесражение, каквото бе Тракия, е история, на която вековете гледат с почит и удивление. Свикнали да виждат войски да се бият за земя, дрипльовци да се бият за хляб, глутници хора да се бият за човешко зачитане, те не бяха виждали богати селища да се самопревръщат в пепелища, имотни селяни да се бият за свобода!…

Такива борци са исполини, тия исполини са идеал, който издига човешкото до свръхземното, слабостта — до Херкулеса, стопанина — до героя, търговеца — до светеца. Тия клади са имущества. Върху тях горят домове и покъщнина, имот и деца, безбройни стада и обширни пасбища. Но стопаните на такива клади историята приема като жители на света, който е дом на Бога. А и сам Бог, когато ги е приимал, твърде много е имал да им се чуди. Защото за тия стопани е казал някога: „По-скоро камила ще влезе през иглени уши, отколкото богат в царството небесно!“