Яна Язова
Бенковски (65)

6. Късметли Иван

От дясната страна на апостола седеше Спас Гинов, който нямаше пълни трийсет години, но се считаше пръв търговец в града и родоначалник на едно голямо семейство.

Спас Гинов бе единствен наследник на най-богатия човек в Перущица, стария Иван Гинов, за когото казваха: „Иван е роден с късмет.“

Своето несметно богатство Иван бе сдобил от късмета си, всички знаеха това. Този му късмет заработил твърде навреме, още в дните на ранната му младост, когато мустачки едва се виждали като мъх под носа му, а в дома му отскоро шетала булка.

Ако и да бил вече женен мъж, Иван си имал още момчешките навици. Един подиробед, като пасли към Цинципарец воловете с добрия си приятел Мито, те станали да си поиграят на копие, като надхвърляли своите копрали и дългите си остени, с които бодели воловете, към циганските бодили, нацъфтели с големи морави цветове в ливадата. На върха техните копрали били снабдени, като същински копия, с железни остриета и двамата приятели се мерели да улучат корена на някой бодил, за да го прережат и повалят заедно с моравия му цвят на земята.

След като си поиграли доста време, Иван хвърлил копието си към един бодил, а то останало да стърчи дълбоко забито в неговия корен. Когато отишъл да го измъкне, той намерил под корена на бодила една голяма глинена делва, пълна със златни пари.

И тъй, след като намерил това злато и забогатял^[1], Иван Гинов бил наречен „Късметли Иван“. За да благодари на Бога за големия подарък, той издигнал сред Перущица, върху левия бряг на реката, голямата каменна черкова „Свети Архангел“. Нему само едно нещо още липсувало, което той много искал да има — свой син. А Къта, жена му, раждала едно след друго само дъщери. Първа дошла на свят Люляна, която люлели в златна люлка, но тя все пак била жена. Втора дошла Николина, трета Митра, а подир нея — Божана и Мария.

Разтъжило се сърцето на Ивана, но нали бил Късметли Иван, чул Господ молбата му и на стари години, прехвърлил вече петдесет и четирите, му се родил син. Кръстили го Спас.

„Спасение ми се роди! — викал старият Иван, разтреперан от радост, като черпел всеки, който идел у дома му да го поздрави. — Кому щях да оставя аз името си, търговията си и такъв тежък имот?“

Очакван с нетърпение до стари години от баща си, Спас започнал да се развива и расте пред очите на цялото село, натоварен с големи задължения. Всеки виждал как Късметли Иван остарява, как тежко влече нозете си към своята яхана на реката, в която двата камъка от сутрин до вечер се въртели под удара на водните струи и мелели печени орехови ядки или сусам, като ги превръщали в гъсто и много хранително растително масло. Как трудно карал колата си той към своите стари лозя, гюлове и тютюни. Много имот натрупал Късметли Иван, ала не можел вече всичко да обходи, защото нозете му вече треперели. Старостта го теглела за петите.

Но и тука той се надявал на късмета си. „Не ме е той напущал досега — казвал старецът. — Спас ще порасне и ще поеме моята работа.“

„Какво ще излезе от Спаса, като е толкова глезен и расте на голямо богатство?“ — питали се перущени, които знаели от памтивека, че много имане не е на добро, че беднотията стяга мъжката душа, а богатството я разваля.

Само Късметли Иван не мислел така. Той едва дочакал Спас да навърши 15 години, и го повел към своята яхана, в която две каменни въртележки денонощно мелели печени орехови ядки и сусам и ги изливали през дървените си улеи в тахан и шарлаган. Цяла Перущица заедно с околните села мелела такова мливо в яханата на Иван Гинов.

— Спасе — обърнал се старецът към още невръстния си син, — моето беше дотука… Оттука ще започнеш ти и ще караш нататък, додето е рекъл Господ.

И като откачил големия железен ключ на яханата, който тежал половин ока — на черно желязно синджирче, закачено на пояса му, — той го закачил на пояса на сина си. Този ден старецът и неговият син излезли от яханата и обиколили своите лозя в околността. Дълго време те престояли пред великанските орехови дървета, които растяха по синорите и пресмятали колко могат да вземат за тях.

— Отсега нататък няма да продаваме орехи, тате — казал най-сетне Спас важно като зрял мъж. — Аз мисля да ги пека сам, да ги меля в яханата и да продавам готов шарлаган по селата. Ако видя, че ми потръгне в тази търговия, може да си отворя тука и някое дюкянче, и друго в Брацигово или Татар Пазарджик.

Старецът Иван, като чул тия думи на сина си, се просълзил от радост. Нямал той още 16 години, днеска стъпвал, току-речи, в яханата, а вече мислел как да разшири търговията на баща си.

„Не е бил добър търговец онзи, който не е научил на търговия сина си. А най-добър учител е тоя, който е бил надминат от ученика си.“

— Добре си наумил, чедо — отвърнал той.

Подир лозята двамата мъже обиколили розовите градини. И тук Спас рекъл:

— Много пъти съм си мислил, тате, да купим казани и да варим в тях нашето розово масло и каквото селяните донесат. Какво ще речеш ти?

— Не е лошо да направим и това — отговорил старецът.

— Тогава можем да накупим още гюлове. Моето желание е да отида с мускалите си по чужди земи.

— Ти можеш… ти ще идеш и в чужбина — отвърнал развълнувано Късметли Иван. — Аз никога не съм мислил за там…

От розовите градини баща и син отишли да обиколят тютюневите разсади.

— Догодина съм намислил да сляза в Гръчко — казал все тъй сериозно Спас. — Там ще продам розово масло, а ще взема от Ксанти тютюнево семе. Казват, че тамошното семе било по-добро от нашенското.

— Ще идеш сине, ще идеш! — рекъл задъхан от вълнение Късметли Иван.

И за първи път, откакто бил намерил двата товара злато в земята на Цинципарец, той повдигнал очи към отвореното над главата си небе и благодарил, разбрал, че е късметлия човек и затуй Бог му бил дал такъв добър наследник.

На същата година Спас се ожени за най-голямата хубавица на селището Гюргя, дъщеря на хаджията Тодор Гинчев. Гюргя бе здрава жена и за четири години му народи едно подир друго четирима синове: Рангел, Георги, Димитър и Иван, а подир тях и две дъщери: Йорданка и Галена. В утробата си тя носеше вече седмо го му дете, но бе все още най-хубавата жена в цяла Перущица.

Това, което Спас бе говорил на баща си първия ден, когато поел неговата работа из ръцете му, скоро се превърна в неговите ръце в живо дело. От години вече Спас Гинов можеше да се види навсякъде из селището и околността, където се водеше напрегната търговия и кипеше живот. Само на едно място Петър Бонев не бе помислювал да го види някога: на клетвеното събрание у поп Петър Велчев, седнал отдясно на апостола.

Той слушаше патриотичното слово на Георги Бенковски с очи, които бляскаха смело и предизвикателно, както си гледаше той на търговията и живота.

Разправяше се, че тая зима на една сватба, където имало поканени много турци от съседното турско село Устина, Спас Гинов вдигнал чашата си и се провикнал към тях: „Тежко ви и горко, когато стана аз български бинбашия!“

Устинци останали като гръмнати от неговите думи. И до техните уши в село Устина бяха достигнали слухове за въстания на раите в Босна, Херцеговина и Сръбско. Чуваха още, че башибозук и турски аскер се бие с разбойнически чети в Балкана, а за разбойниците, че се наричали „комити“. В самата Перущица добрите момци започнаха да пият и да се веселят повече отпреди, носеха изострени ножове, втъкнати в поясите си, а понякога и пищови, които вадеха по сватби и тлаки и гърмяха на всички страни, като се правеха на пияни. Повечето от тях се бяха научили да пеят песни, за които читаците знаеха, че са бунтовнически.

Ала сам чорбаджи Спас, който пред всички турци беше на почит заради златото, което имаше — като че ли сам беше от злато, — той да се обърне пред всички перущени с такива думи към тях, каквито говорят само комитите?!…

Устинските читаци изгледали смаяни „златния“ Спас, ала се въздържали и не му отвърнали нищо, защото златото е било винаги на голяма почит у турците. На утрото обаче, когато видели перущени в Устина, те им подвикнали високо още отдалече: „Брей, камитоолу Спас стана ли вече бинбашия?“

Перущенските търговци се върнаха в Перущица и разгласиха навсякъде, че устинските читаци разправяли, какво Спас Гинов станал комита.

Като гледаше тази нощ Спаса Гинов, седнал отдясно на апостола, Петър Бонев си спомни ония думи и се запита дали с тях той бе искал само да подразни устинските читаци, или те са имали някое по-дълбоко значение?

И какво можеше да дири Спас Гинов с големите си имоти, със златната си търговия и със златните си товари на едно такова място? Нима нему не бе известно, че на него всичко се залага, а можеше нищо да не се спечели! Той беше един добър търговец! Не гледаше ли с четири очи даванията и вземанията в своя търговски тефтер? Какъв договор можеше той да сключи тук? Не знаеше ли, че такъв клетвен договор, за какъвто е повикан, се пише с две кървави думи: „Свобода или смърт!“ Че който се договаря върху тия две думи, трябва да даде всичко, ала може всичко да загуби!

Нима Георги Бенковски можеше да договаря тук на живот и на смърт срещу едно съкровище, тъй голямо като това на Спас Гинов? Коя сила прочее бе довела Спаса на клетвеното събрание — ето какво се питаше Петър Бонев.