Яна Язова
Бенковски (29)

4. Сурея

В една гореща малоазийска утрин Гаврил вървеше през пазара на Денизли. Той отиваше в своя магазин, който се намираше на мегдана, преобръщан петъчен ден от селяните из околността в пазар. Вървеше и се поспираше пред кошовете и делвите, за да се порадва на плодородието, с което бе надарена земята на Денизли. Между цели хълмове червени лъскави домати, сини патладжани, лютиви и сладки чушки, зеле и моркови седяха клекнали туркини, забулени с яшмак, с къносани дълги нокти. Те държаха в ръце малки кошнички, пълни със смокини, покрити с клонки от кестени. Някои продаваха дюли, откъснати с листата, големи колкото детска глава. Други пък слагаха върху кестеновите листа в кошничката си по 3–4 праскови, които на тегло имаха една ока.

Гаврил се застоя по-дълго време да се порадва на три праскови, сложени върху зелени листа в една бяла кошничка, големи като портокали, уханни и жълти, с розов мъх по страните. Благодатна земя!…^[1]

— Не е ли право да ги наричаме, както ги наричат турците, „шевталъ“^[2]? — обади се зад гърба му един сладък, нежен глас.

Той се обърна и видя почти зад себе си хубавата Сурея, дъщерята на арменеца от Ван — Мокгохора.

Сурея нямаше майка. Разправяха, че жената на богатия Мокгохор била персийка-селянка. Той я взел заради извънредната й красота. Когато умряла, върху белия мрамор на нейната надгробна плоча той заповядал да напишат със златни букви:

„Розов цвят, ти бе толкова хубав, но и толкова нежен, че като видя утрото, не можа да дочакаш вечерта!“

„Господинът от Денизли“ погледна Сурея, обзет от същата мисъл. Лицето на Сурея бе прозрачно и нежно като розов лист, а на него горяха две черни очи с широко разкрити зеници. Черни като смола къдри се разпиляваха и висяха на гърба й, както и по нейните розови рамене, обвити в бял тюл. Розово фесче със златни мъниста бе кацнало на върха на главата й. Златни тънки и дебели гривни, халки с настръхнали дракони и усукани змии висяха и подрънкваха на ръцете й до розовите й лакти. Копринените розови шалвари трепереха на нозете й.

„Розов цвят!“… — бе написал Мокгохор, арменецът, който търгуваше от Бруса до Денизли с афион, върху надгробната плоча на персийката, нейна майка, а „Господинът от Денизли“ довърши неговата мисъл, като стоеше в нямо съзерцание пред дъщерята му:

Ти си толкова хубава и нежна,

че като си видяла утрото,

дали ще дочакаш вечерта?

Тази основна мисъл на търговеца на афион Мокгохор бе възпитала неговата дъщеря в пълна свобода, която й създаваше слава от Бруса, където бе родена и порасла, до Денизли, където съдбата й бе отредила да си дири съпруг и господар.

„Прекрасната Сурея няма да намери в Денизли съпруг и господар — казваха турците, които познаваха само едни жени — забулените. — Но тя има твърде много злато и ще си купи слуга! Кой турчин може да изтърпи жена, която по цял ден ходи с розови шалвари и открито лице из улиците?“

„Няма грък, който да позволи на младата си жена да ходи от дюкян на дюкян, да дрънка лири в кесийката си и да дърпа тютюн през едно дълго и позлатено смукало — казваха гърците. — В нашето отечество това не вършат порядъчните жени.“

„Ако някой арменец вземе Сурея — казваха арменките, настръхнали от завист, — то ще бъде, за да мие дъските в бащиния й сарай и да носи подир нея кошничката, когато отива петъчен ден на пазар!“

Гаврил знаеше всичко, каквото се говореше за Сурея в града, ала не можеше да откъсне очите си от нея. Той я бе виждал и други път да влиза в неговия дюкян, да си купува сърма и копринени платове. Тя дълго време разглеждаше стоката, която той й показваше, като облягаше високите си нозе на тезгяха и хвърляше кълба дим през кехлибареното си, обковано със злато цигаре. Никога обаче той не я бе виждал толкова близко до себе си. Като проговори зад гърба му, тя се усмихваше с розовите си устни: „Не е ли право да ги наричаме «шевталъ»?“

А устните й казваха друго.

— Хубави са — каза Гаврил без възторг, за тото пред нея нищо не можеше да му се види достатъчно хубаво. Но тъй като не бе прилично да води разговор с жена на пазара, обърна се и тръгна към своя магазин.

По пътя той като насън видя наклякали дрипави кюрди с почернели като въглен лица и вратове да държат за въженце бели ангорски кози с дълга и лъскава козина, която закриваше тънките им голи крака. Други път той много обичаше да гледа ангорските кози и дълго време се спираше при тях, но сега трябваше да бърза напред, защото ясно чуваше зад себе си да тупкат меките лачени чехли на Сурея. По-нататък той видя караманлии да продават караманки овце, всяка една с опашка като торба, в която мъкнеше повече от 5 оки лой. По влакната на някои от тия лоени торби още висяха тук-таме тръни от бодливите кактуси, които по техните родни места растяха високи като дървета.

При караманките овце Сурея го настигна и се изравни с него.

Ти обичаш ли да ядеш кебап от най-тлъстите парченца месо на караманките? — запита го тя отново със своя сладък глас.

„Господинът от Денизли“ разбра, че няма да може да избегне тази опасна скитница.

— Иди си, Сурея! — каза й той студено, без да я погледне. — Не е прилично да вървиш с непознат мъж през пазара и да разговаряш с него!

Сурея трепна. Трепна и белият тюл върху рамената й, черните й къдри също трепнаха.

Какво лошо има в това? — запита тя учудено, без да намали крачките си. Подир кратко мълчание нейният глас спокойно продължи: — В Бруса има цели квартали с ахчийници, които приготовляват само кебап от караманки овце. Това е най-хубавото нещо, което може да се яде на света!

Може, но аз не съм ял! — каза Гаврил, като се спусна да отключи вратата на своя магазин, която сега му се представи като истинско убежище. Той бързо пъхна ключа в големия черен кофар, но додето да си отвори и влезе вътре, розовите шалвари на Сурея и нейните черни лачени чехлички застанаха отново при нозете му.

— Защо не си отидеш, Сурея? — запита невъздържано той.

— Че аз ида в твоя магазин да си купя оная бяла смирненска коприна, която си сложил на джамлъка! — отговори тя.

Сърцето на Гаврил заби лудо в гърдите му. Той влезе в магазина и с най-голяма бързина отиде и откачи бялата смирненска коприна от джамлъка. През това време Сурея кръстоса нозе и се облегна на тезгяха. Тънките й розови пръсти вдигнаха дългото кехлибарено цигаре и тя изхвърли над главата си голямо кълбо тънък синкав дим.

Е — каза тя, — значи, ти не знаеше как се приготовлява кебап от караманки?

Не зная, Сурея — отговори загрижено той, като стовари тежкия топ бяла смирненска коприна на тезгяха и го хлъзна към нея.

В Бруса аз съм яла много пъти — продължи Сурея, като смукна с розовите си устни от кехлибареното цигаре и бавно изхвърли дима над главата си. — Там нарязват тлъстото месо на парченца, изпичат го, после нарязват на парченца и тънка питка, объркват ги с печеното месо и ги заличат отново.

Гаврил я погледна учудено, но само за един миг.

Ето коприната, която искаш — каза той.

Сурея сведе към нея черните си очи с широки и бездънни зеници. Погледът й замислено падна върху разпиляната тънка смирненска коприна, но тя не свали ръката си, с която държеше дългото кехлибарено цигаре, а продължи да гледа коприната отгоре и да изхвърля през розовите си устни тънък цигарен дим.

— Добре — каза тя, — отрежи!

— Колко да ти отрежа?

— Колкото искаш.

— Какво ще правиш от нея? Блуза? Или блуза и шалвари?

Сурея проточи устни и се усмихна дяволито.

— Рокля!… — каза тя. — Искам да се облека с рокля, каквато носят вашите гъркини.

Гаврил се намръщи, прехвърли тежкия том и като го удари в тезгяха, започна да отмерва с железния аршин бялата коприна.

В това време магазинът се изпълни с мъже, граждани на Денизли, които според обичая пазаруваха платове, храни и покъщнина вместо своите съпруги, които си седяха затворени вкъщи. Те изгледаха с алчни погледи Сурея, дъщерята на богатия търговец на афион, арменеца от Ван — Мокгохор. А тя остана да си пуши спокойно, опряла на тезгяха високите си нозе, обути в тънки розови шалвари. Техните погледи казваха: „Ако нашите жени вършеха това!…“

Сурея почака търговецът да отреже нейния плат. Той го сви в пакет и й го подаде, без да я погледне в лицето, според обичая, с който живееха жителите на града.

Сурея бръкна в малкото си атлазено поясче, откъдето извади копринена кесийка, избродирана с мъниста, пълна с лири, които издрънкаха в ръката й. Тя взе от кесийката една златна пара и я сложи на тезгяха. Всички мъже, които бяха навлезли в магазина, погледнаха златната пара. „Господинът от Денизли“ я прибра студено, както подхождаше на един богат търговец, задържа каквото му се припадаше за плата, а като остатък й наброи цял куп сребърни грошове, а още цели, половинки и четвъртинки бели меджидиета.

— Къде ще сложа толкова пари? — каза учудено Сурея. И като пусна малката, обшита с мъниста кесийка в пояса си, прибави: — Прибери ги! Аз ще пратя моя слуга да купи нещо за тях от твоя магазин.

Тя взе своя пакет под мишница, издигна до устните си дългото кехлибарено цигаре и си излезе, като тропаше меко с черните си лачени чехлички.