Яна Язова
Бенковски (193)

4. Донесените от бурята

След като постави сигурни стражи на всички по-слаби места, които игуменът отец Пахоми му посочи на манастирската ограда, войводата каза на всеки един от стражите:

— През цял ден веднъж гръмни, ама да бъде на месо!…

Като даде тези разпореждания, той покани отца Пахомия да го заведе в манастирското мазе. И той като игумен на манастира бе желателно да присъства на свикания от него военен съвет.

Когато всички повикани се събраха и насядаха в манастирското дълбоко мазе, той се обърна към загрижения домовладика със следните думи:

— Трябва най-напред да ти кажа ние кои сме, за да знаеш.

Войводата на тази въстаническа чета, съставена от селата Бяла черква, Мусина, Михалци, Дичин, Вишовград и Голямо Яларе, на брой 186 човека, съм аз — поп Харитон! Моята история е много дълга, но ти ще я схванеш в две думи: борба за свобода. Знай, че съм бил истински монах в Преображенския и Мъглижкия манастир. Бил съм ръкополаган за свещеник. Ако не съм останал такъв, то е, защото не съм търпял в качеството си на султанов роб да служа Богу. Това ти казвам, за да не ме смяташ за вероотстъпник. След като разчистя сметката си с турците, ако доживея до това време, пак ще стана поп. Дълго време съм се подвизавал с чети в Балкана и Добруджа. Заради моята дейност с четите бях извикан от Влашко в Центъра, за да ме назначат войвода на околността. Достатъчно ти е да знаеш, че Центърът не можа да се дигне на въстание, както се определи на 26 април, по причина на предателство. Горна Оряховица предаде девет души — първи членове на комитета, — както са заседавали. Между заловените е Георги Измирлиев… Наскоро беше идвал при тебе…

— Този момък ми направи добро впечатление! — обади се отец Пахоми. — Колко ми е жално!…

— Кажи за него Бог да прости!… — отвърна поп Харитон. — Покачиха го на бесилото! Забраниха на свещениците да го опеят, защото, като видял клупа на въжето да се люлее над главата му, извикал колкото му глас държи: „Братя, тъй се умира за свободата на отечеството!…“

В окото на отца Пахомия се набра сълза, която се отърколи в рядката и разчесана по гърдите му брада.

— Бог да го прости! — каза той, като се прекръсти благоговейно.

— Неговото родолюбие ще намери справедлива оценка в сърцето на Бога.

— Амин! — заключи поп Харитон. — И тъй Центърът още на 27 април се видя парализиран. Подир тия девет души, хванати на нощното заседание, заловиха още на другия ден трийсетина души членове на комитета. Останалите избягаха в околността. Тогава ние се събрахме в село Мусина и през нощта единодушно решихме да прогласим въстанието на 28 април. Да съставим една чета и да я поведем към Балкана… Да се съединим с четата на въстанало Габрово… На това събрание за главен войвода бях единодушно прогласен аз — поп Харитон. За помощници ми бяха определени Христо Караминков с прякор Малкия. Той има апостолско звание и е дошъл от Влашко. Вторият ми помощник е известният теб учител в село Бяла черква Бачо Киро. Ето го седнал пред нас, полуусмихнат както винаги.

За комендант на четата е назначен този хубав черноок мъж на име Петър Пармаков. Българин от Котленско, руски възпитаник, офицер от 59 пехотен люблянски полк в град Николаев. Дошъл да даде знание и сили на поробеното си отечество! Знаменосецът ми е този едър здравеняк, когото виждаш изправен до стената. Името му е, да го знаеш, Димитър Атанасов, наричаме го Русчуклийчето. Като един от най-добрите търговци в Русе, той е кръстосвал и опознал селата и българския народ, пазил го е и защищавал от турците, колкото могъл, сам, додето разбрал, че е дошло време да се повдигне байракът за освобождението на целия народ. С тия оръжия, с които го виждаш накичен, знаят го всички хора в Русе и околността. Той ги е носил винаги, носи ги и сега… За тях той си е извадил официално разрешение да ги носи и следователно е напълно легален. Когато си вадил тескере да носи кобури, револвер, пищов, нож, дълга пушка, каймакаминът го запитал: „Защо не запашеш и топ бре, маскара?…“

Всички събрани в мазето, настръхнали от мисъл за настоящето, в очакване на съдбоносните решения на бъдещето, не можаха да се въздържат да не се усмихнат на тази шега.

Те разбираха много добре, че умният поп Харитон иска да ги предразположи с такива приказки, за да вземат решението си с възможно най-голямо хладнокръвие.

Усмихна се отец Пахоми, усмихна се и самият знаменосец Димитър Русчуклийчето.

— Заради тия му оръжия и заради хубавите му дрехи — продължи войводата — нашият знаменосец в Русенско е познат под прозвището Алай бей. Когато се явявал на кон по търговските си работи в някое село, да знайте, че жителите му, както българи, тъй и турци, са му подавали прошения и тъжби…

Когато новият смях в мазето затихна, мощният глас на войводата внезапно съобщи целта на събранието и съдбоносните решения, които тозчас трябваше да се вземат от ръководителите на въстаническата чета.

— Другари — каза той, — нашето положение е за всички ни ясно. Ние се намираме заградени в неприятелски обръч!… Центърът на този обръч е Дряновският манастир. В прохода настъпва голяма турска потеря, която ни следи откъм Цинга. На Пролеза ни чака редовна войска, дошла от Габрово, която не е по-малко от 2–3 табора. Двата единствени изхода на манастира са заети от многоброен и силен враг!

Това не трябва да ни отчайва. Още по-малко да ни плаши. Сред обръча, в който сме заградени, Бог ни предостави една могъща крепост. Манастирската ограда е направена от толкава яки материали, че може да замести всички крепостни стени. В манастира има складирани храни и бойни припаси за една многомесечна обсада.

Дори и многохиляден да е нашият враг, ние спокойно можем да удържим една блокада, додето другите чети, разпилени из Балкана, разберат нашето положение и ни се притекат на помощ.

Сега нам, на ръководителите на четата, остава да решим да приемем ли тази обсада и да се защищаваме между четирите стени на манастира, додето ни дойде помощ отвън, или още сега да нападнем на един от двата прохода и да направим опит, додето не се е насъбрала повече войска срещу нас, насила да си пробием път и излезем от манастира. Това е първият въпрос, който трябва да решим!…

— Да излезете през Пролеза, когато върху вас отгоре ще се гърми, а вие ще се катерите един подир други, стъпало след стъпало, това е една трудна, невъзможна работа!… — обади се кротко отец Пахоми. — А помислете си колко е тесен проходът и колко са отвесни неговите стени! Веднъж зает от неприятеля, той заприличва на топ. Ако влезете в неговото устие, вие ще вървите право към заряда!

— Трудностите на двата прохода ни са добре известни — обади се поп Стефан, председателят на революционния комитет в Михалци. — Но ние, които сме нарамили пушки, затуй сме тръгнали, да се бием с тях!… Да преодоляваме трудности, да сразяваме врага! Не да чакаме, затворени в манастира, да ни освободят, а да освобождаваме сме тръгнали ний!… Моята мисъл е, че тук, на тия два прохода, или някъде по-горе в Балкана… ние навсякъде чакаме врагове! Колкото по-скоро започнем боя с тях, толкова по-добре ще изпълним своя дълг!

В очите на присъстващите въстаници се забеляза колебание и решителност, която клонеше на негова страна. Всички се намираха още в зората на изгрялата свобода, всички току-що я бяха получили и не искаха веднага да се съгласят на едно ново насилие над чувствата си, а именно — принудителното затваряне между четирите стени на манастира. Стратегическите позиции на войводата и непристъпността на двата манастирски прохода не можеха изведнъж да се поместят в техните възторжени планове за незабавна разплата с врага.

— Обаче нека първом чуем войводата! — прекара пръсти по черните си пригладени коси Бачо Киро и се намеси кротко с тихия си глас. — Нека той по-добре ни обясни какви известия има за излезли чети в Балкана. Кои са и колко са на брой, за да знаем на какво се надяваме, ако останем в манастира. Защото наистина, ако има такива, по-добре е да ги почакаме тука, да се съберем с тях и да станем една по-голяма войска. Тогава да отидем и се бием за отечествена свобода! А на поп Стефан ще отговоря: борбата тъй и тъй няма да ни убегне!…

Неговата самоотверженост и безкористие бяха прочути надалеч от селото му Бяла черква. При пръв позив него бяха последвали, нарамили пушки и тръгнали заедно с него към Балкана 92 въстаници. Затуй и думите му се изслушаха и приеха с почит и внимание.

— Моите сведения, които получих миналата нощ в Мусина за чети, излезли в Балкана, са следните — веднага започна своето изложение поп Харитон. — От Габрово е излязла чета от 112 човека под командата на Цанко Дюстабанов. Той е наш верен човек, чиновник на турска служба. Сам е получил и прочел официалната телеграма от Търново, в която се съобщавало, че цяла Тракия е пламнала в огън и че въстанието застрашава да обхване и нашия район.

Към четата на Дюстабанова в Габровския манастир са се присъединили 20 души от Етър и 37 от Новата махала. Когато минали през Недялковци, Петковци, Камилите, Таневци, Кръстевци, Балани, Корвина могила, Бяла река и Червена локва, към тях се присъединили още 150 въстаника. Понастоящем четата брои най-малко 219 човека! Сведенията гласят, че тя се е отправила към Дряновския манастир.

За друга една чета, тръгнала от Трявна с 90 въстаници, научих, че е хванала пътя към Боженците. Към тях от Генчовци са се присъединили десетина души от Богданчовци и Бичкиня, където са убити двама заптии — 40 въстаници, а от Новата махала се е набрала чета от цели 70 човека. Войводата им е Патрев, стар бунтовник и другар на Хаджи Димитра. Той най-скоро ще намери Дряновския манастир!…

Ако успеем да се съберем с тия няколко чети, ние ще представляваме вече една внушителна войска. Ще можем да започнем военни действия от по-голям мащаб из Балкана. Под водителството на своите войводи и подвойводи такава войска няма да се бои вече да срещне каквато и да е турска военна сила.

Поп Харитон завърши своето изложение и почака присъстващите на заседанието да го обмислят. Един млад въстаник, с лице бледно и хубаво, обиколено от черна къдрава коса, с черти, които издаваха рядка интелигентност и ученост, с очи светли и черни, които отправяха тих и мечтателен поглед, стана от пънчето, на което бе приклекнал, и се обърна към присъстващите с развълнуван и пленително топъл глас.

— Другари — каза той, — и да се съберем с четите, и с още 10 чети като тия, и по 70 ръце да имаме, пак нищо не можем стори на турската държава. Когато се събирахме да тръгваме, малцина са били тия от нас, които са мислили за истинска военна победа. Тръгнали сме, защото нашето време е дошло. Защото да се жъне, трябва да се сее. Най-добрият английски държавен мъж Маколей е казал: „Ако хората се надяват да им се даде доброволно свобода, те вечно ще чакат.“ Ето за това сме тръгнали ние сега, тръгнали сме да сеем… А тия, които ще жънат, може да бъдат и други… Въз основа на нашите принципи какъв смисъл има да чакаме тук, за да се съберем на едно място с няколко чети?… Какво значение има те ще ни намерят ли в това каменно гнездо, или не?… Нашата цел е да протестираме!… Ние сме тръгнали да се бием от името на нашия народ, за неговата похитена свобода! Да умрем колкото се може по-славно за нея! Прочее да не се бавим повече! Да вървим! Целта е пред нашите очи!

Стари бунтовници и опитни войводи изслушаха младия мъж, смаяни от неговата дързост. Сълзи блеснаха в очите им.