Яна Язова
Бенковски (90)

4. Първо слово

Когато Панайот Волов се изправи на масата пред това събрание, наречено „народно“, което заседаваше под буковите дървета, и зачете на висок глас пълномощното, той все още беше спокоен.

Народните представители, на брой около 150 души, бяха насядали навред около него. По-изтъкнатите градски представители — върху пейките, а останалите, с кръстосани нозе, върху нападалата букова шума, на земята. Малцина от тях бяха истински образовани, а всички бяха роби. Пред очите на всекиго се мяркаше бесило.

За да дойдат тук, те бяха минали край него, излизайки оттук, те щяха да минат под него. Всички бяха мъже отвикнали да говорят за своите права. Злото бе тяхно ежедневие. През тия петстотин години малцина бяха помислювали как да му противодействат, а бяха мислили как да го понесат. Тяхното безмълвие бе станало обичайно и вековно, като мълчанието на товарния добитък.

Такива мисли правеха Панайот Волов спокоен, додето той четеше на висок глас пълномощното. Около него царуваше дълбокото безмълвие, което не го смущаваше. То можеше да означава навик да се изпълнява натрапената чужда воля. Можеше да означава и липсата на навик да се мисли със собствен ум, а още и в името на собствения интерес. Можеше да означава още и равнодушие. Каквото и да означаваше тяхното мълчание, той не мислеше за него. Те трябваше след прочитането да станат и до един да подпишат исканото пълномощно.

Срещу него им се обещаваше свобода.

Свободата бе залогът, оня безценен залог срещу техния ум, срещу тяхната воля и техните чувства.

Когато той свърши четенето на пълномощното и първи перущенските и пловдивските депутати станаха да се приближат към масата, за да го подпишат, от края на пейката се изправи председателят Иван Соколов, висок по ръст, с лице енергично, с поглед умен и проницателен и с глас на войник, който викна с всички сили ясно и развълнувано:

— Братия!… Нито един от нас не трябва да пристъпи към подписване на пълномощното, додето не обсъдим всички какво то представлява и какво то изисква от нас!

Депутатите, които бяха тръгнали към масата, за да подпишат, останаха по местата си, а останалите се изправиха на крака и го загледаха смаяно. За първи път от тях се искаше да обсъдят нещо. И това нещо можеше да бъде в техен интерес или вреда.

Мнозина набърчиха челата си от напрежение, като че ли Иван Соколов ги изправяше пред едно непреодолимо препятствие.

Колко просто и ясно бе това, което искаха от тях апостолите. Защо да не подпишат пълномощното веднага? Не бяха ли се подчинявали до днес безпрекословно на техните разпоредби? Не ги ли бяха слушали във всичко? Но ясният глас на Иван Соколов загърмя отново над техните глави. Той беше мъж учен, с ясно чело. Очите му гледаха право в депутатите, сякаш той ги държеше с тях нащрек и ги зовеше на борба. Най-сетне какво беше това пълномощно, което на пръв поглед им се бе сторило тъй невинно? Защо така тревожно вика Иван Соколов?

— Братия!… Ние сме дошли тук да обсъдим кога да вдигнем знамето на свободата и как да се отървем от ярема, който нашият народ влачи от 500 години, а сега ни се предлага с едно пълномощно да навлечем друг ярем на врата си!

Досега султанът е казвал как да живеем, как да се управляваме и никога не ни е питал искаме ли ние своите управници, или не, а сега апостолите искат да им подпишем тука черно на бяло, че само те имат право за бъдеще да ни казват как да живеем, как да се управляваме и те да назначават нашите управници, без да ни питат искаме ли ги ние, или не.

Какво означава това, братия? Помислете си, как наричаме ние досега тази управия? Не я ли наричаме робство? Какъв смисъл има да се освобождаваме от едно робство, за да налетим на друго? Българският народ ламти да се освободи от един тиранин, а ще налети на друг!

— Защо, защо такива думи!… — чу се изведнъж един опечален и кротък глас, който прозвуча с укор. Колкото и да бе тих, напрежението, което бе настъпило между депутатите се бе засилило дотолкова, че този укор прозвуча ясно, като ехо в планина, сред млъкналото Оборище.

Всички погледи се насочиха малко встрани от Соколова, където пред една група депутати от копривщенските села стоеше изправен един млад мъж. Той правеше впечатление с облеклото си и с хубавото си светло лице. В облеклото му имаше нещо чуждестранно, а в мъжествените черти на лицето му — нещо необикновено кротко и смирено, някаква фаталност, с която неговото лице бе отбелязано между другите.

Като бе извикал, сякаш без да се усети, този тих укор към Соколова, момъкът бе навел русото си хубаво лице и продължи да гледа с печален поглед в земята.

Мнозина се запитаха един други кой е този чуждестранен гостенин в Оборище и за какъв депутат се има, но никой не го позна откъде е, никой не го бе виждал досега. До него стоеше, почти залепен за рамото му, копривщенският депутат хилядникът Найден Попстоянов и одобрително кимаше глава. С косата си, дълга до рамене, и с брадата си, дълга до гърди, той бе застанал като някакъв орел над него, готов всеки миг да го закрили. И тъй, никой не можеше да каже кой е този момък. За него по-късно проговори историята, за да напомни на признателното потомство неговия образ.