Яна Язова
Бенковски (268)

21. Вола

Землището на Черепишкия манастир се състоеше от оня вид фантастични гранитни зъбери, които карат човека, когато ги види, да бълнува. Тук меките и зелени тонове на Балкана бяха бели като излъскана стомана или куршуменосиви като олово. Лъкатушните му и спокойни линии — превърнати в отвесни канари по стотина метра високи, с пещери като зеющи черни отверстия, до които окото допираше с ужас. Кому всъщност служеха за легловище тези зеющи черни отверстия? Никое животно не би могло да се катери на 50, 60, 70 метра по гладката отвесна стена, за да влезе в тях. Никоя пътека не водеше към дупките, нито някаква грапавина в оная шеметна плоскост свидетелстваше, че би могла да се използва от някого за стъпало. Въпреки това тия зеющи отверстия бяха жилища. Кому? Обитателите им не можеха да се видят на дневна светлина. Ала те можеха да се усетят, когато влизат в тях и излизат в мрака. Горе около пещерите можеха да се усетят при напрегнат слух размахванията на невидими крила. Край тия пещерни дупки сякаш самият мрак раздвижваше своите студени дихания.

Меките балкански долини, покрити с изобилна зеленина и цветя, тук бяха главоломни сипеи и урви. Дъната им бяха вировете на река Искър, която през месец май не признаваше никакви граници, не се боеше да се блъска от канара в канара, да си дере кожата в урвите и сипеите, с език, нашумял от бяла пяна, с гърло, заревало от необуздани сили, и неуплашван от тъмни дупки и зловещи пещери, да лети като змей през средата на землището.

Отвъд яростната река се виждаше едно голямо възвишение, почти планина, наричано Вола. То наумяваше за Балкана дотолкова, доколкото неговата зеленина, състояща се от размесени горски дървета, изглеждаше да се бе отдръпнала от пропастните канари, дупките, урвите и яровете на Искъра и като в Ноев ковчег, избягнала вълните на потопа, се бе закрепила върху неговото теме.

Зъберите и канарите обаче, ония, които бяха долу, се бяха изявили на шеметна висина горе. Няколко островърхи гранитни чуки между кичурите дървесна зеленина наумяваха мъртвия свят на природата. На приятната зелена форма противопоставяха остротата. На удоволствието и заслужената почивка — изгледа на насилието.

Тия зъбери и канари бяха Околчица, Камарата, Клена и Голата могила.

Тия зъбери и чуки бяха намерени на 20 май, при изгрев слънце, от уморената чета на Христо Ботев.

В спомените на неколцината живи очевидци те са останали, след шеметното катерене по урвите, като райска гледка. Тази гледка извикала песни на устата им и разведрила омърлушените им от нощния поход лица. Още по-голяма била радостта им, когато видели авангарда, изпратен през нощта от войводата, разположен вече на високата поляна Тушаница. Той се занимавал да пече по хайдушки на големи огньове тлъсти балкански шилета, нанизани на дълги шишове. Това било една прекрасна закуска в планината, очаквана от всички с голямо нетърпение.

Уви, тази закуска била готвена другиму…

Животът, се е казвало винаги, е борба. Животът е ден и нощ. Черните краски сменят белите. След песента иде замлъкването. След смеха — сълзите. Надеждата, която е литване, разбива главата си в стената на някоя реалност. Животът е блъскане в стени. Тия стени не са четири, а лабиринт и блъскането трае вечно. Райските картини, каквито представляваха призори на 20 май каменните зъбери, заобиколени със зелени горски букети, всъщност бяха заобиколени вече от силни черкезки пълчища и башибозушки орди. Конница редовни войски се нареждаше вече и заемаше позиции в подножието на върха.

Додето изгладнелите мъже лакомо поглъщаха с очи изпечените от една страна шилета, развеял ямурлук и размахал гегата си, от гората дотича с рев Димитър Мазната, овчарят, от чиято къща бяха взети шилетата.

— Силни потери наближават! — развика се той. — Хайде, платете ми шилетата!

В това време Христо Ботев превързваше раненото коляно на Перо Македонеца. Той сепнато повдигна главата си да погледне овчаря и очите му се напълниха със сълзи.

— И аз съм дошел народ да освобождавам! — каза той.

Димитър Мазната бе грабнал вече трите лири, които касиерът на четата му подаваше, и на няколко скока изчезна в гората.

В същото време пристигнаха и първите черкези, които като кози се бяха изкатерили по околните канари, и започнаха стрелба с дългобойните си пушки към наклякалите на високата поляна бунтовници.

Шилетата бидоха оставени да се доизпичат сами върху изоставените огнища. Като откриха също тъй гъста стрелба върху покачените по канарите черкези, четниците се впуснаха заднишком към най-близката грамада камъни, която се окажа заета вече от една малка тяхна дружина, предводителствана от коменданта Войновски.

Едва сега четниците можаха да видят какво е представлявала Камарата, на която бе присъдено да стане тяхна последна крепост. Зъберите й сгърчеха като същински бойници. Камъните й бяха различни зидове на кули, дупките й, ония същите зловещи и страшни, които долу в канарите над Искъра бяха пещери, тук бяха мазгали. Във всяка дупка имаше да се завре глава. Във всяка пролука — очи. Всеки камък щит беше. Всеки блясък — дуло, цев, пищов, пушка.

Маранята, която се спусна отрано върху безводния връх, бе станала тяхно дихание.

При първия залп, даден от Камарата, черкезите, които се намираха на отсрещната канара, се нахвърлиха безредно доле, за да се появят на разбъркани пълчища из гористата околност. В няколко мига пръстта около Камарата закипя като море, сред което канарите се провиждаха като мачти на застрашен кораб. Това стълкновение всъщност бе опитването на силите от двете страни. Когато пушекът се размеси с гората и хълмистото бърдо пред нея се поразчисти, можеха да се видят прегънати надве черкези, които влачеха по земята към горичката своите мъртви и ранени другари. За четниците това бе една добра гледка, тъй като в Камарата на техните позиции не бе паднала нито една жертва.

Не след дълго обаче, макар и скрити в своята каменна крепост, те се намериха заобиколени от истински мравуняк, който извираше из хребетите, гористите бърда и долинки на цялото възвишение, като че ли искаше да покаже, че тя е в негово владение, че мравунякът е навред — по бърдата, долините и горите. Сега му трябват само Камарата, Околчица, Клена и Голата могила, за да има всичко. Неговият пристъп от всички страни се усети на канарите като землетресение.

— Да не позволяваме на врага да ни огради! — викна Войновски. — Петнадесет души готови за излаз след мен! Целта: да го прогоним зад Голата могила!

С гръмко „ура“ и е пушки, които стреляха напред, додето останалите в Камарата стреляха далеко над главите им, петнадесетина доброволци изхвръкнаха във канарите и полетяха срещу дясното крило на изненадания неприятел. Можеше да се види един облак гръмотевичен прахоляк, който задмина Голата могила, понесе се към горичката, разбърка се в дърветата и превърна короните им в облаци. Миризмата на барут в натежалия от мараня въздух се превърна в нетърпима задуха, която стана господар на цялата околност.

Когато около обяд по посока към Голата могила въздухът се поизбистри, можеше да се види, че черкезите бяха отстъпили зад съседното бърдо. Войновски със своите петнадесет души бе заел позиция на една по-далечна чука, от която смущаваше дясното крило на неприятеля, тъй че той да не може да нападне отново на тази страна и настъпи към Камарата.

Към 2 часа после обяд откъм поляната Тушаница, върху която тази сутрин бяха оставили да се доизпичат намушените на пръти шилета, се раздадоха топовни гърмежи. Войводата Христо Ботев се приповдигна над един зъбер и погледна с бинокъла си.

— Войска е пристигнала — каза той, — води две топчета. Андон призранлията с десетина души да завземе Бялата канара, а хаджи Петър, Сава Пенев и Петър Йорданов да се разположат на средата!

Не се бойте от топовните гърмежи! Балканските канари са здрави!

Още незавършил думите си, и като отговор Камарата се разтърси от разбиването в нея на две гранати. Изхвърлени една подир друга, те удариха някъде по нейните върхове и без да ги повредят ни най-малко, отскочиха в разораната земя на върха. Ако скалите усетиха тяхната ярост като разтърсване, то земята на върха ги усети по изкопаването на две купчини пръст, които те веднага изплюха настрани.

— Казах ли ви, че старият хайдушки Балкан нищо не иска да чуе от такива топчета! — викна Христо Ботев. — Дръжте се, юнаци!… В скоро време врагът сам ще се отчае от тях и ще ги захвърли!

Не след дълго наистина войниците забравиха своите безполезни оръдия. Рамо до рамо с черкезите, подкрепени от силни пълчища башибозуци, те отново се навалиха подобно откъсната лавина към Камарата. Това, което топовете им не можеха да направят, тяхното настъпление го стори. То бе едно дълбоко разтърсване, което се отрази върху цялата Камара. Хилядното множество, което вместо ръце е размахало пушки, вместо очи е засвяткало ятагани, вместо човешки гърла е повдигнало вълчи воеве — едни такива гъсти маси от бедствия са в състояние да стреснат природата, камо ли човека. Да накарат канари да затътнат, дървета да се огънат, могили да се снишат, а хората да затреперят като сред буря.

Тъй и на защитниците на Камарата скалистите зъбери, които бяха тъй успешно устояли на гранатите, пред човешката стихия се сториха недостатъчни. Нозете отстъпиха зад повече камъни, гърдите потърсиха по-здрави канари. Мазгалите изглеждаха опасни и големи дупки, заради което бидоха изоставени. Човекът се прилепи до канарата. Плътта се съедини с камъка, за обща защита.

Куршумите, които се отразяваха в канарите, и куршумите, които бяха изстреляни извътре, се преобърнаха в облаци от смъртоносни искри около обсажданата крепост. Сред този хаос ревовете на нападателите се чуваха като бучене на буря, додето Камарата отвръщаше само с гърмежи и светкавици.

От 2 часа после обед насетне от скалистите чукари нищо повече не можеше да се види. Това, което по-рано стърчеше като мачти, изглеждаше вече потънало в бурно море.

Ала и за хаоса се намира някой си, който може да го обуздае и най-сетне спре. А за този хаос настъпи мракът. Тази празнота, която мрази светлината, се оказа достатъчна да го погълне. Тази мътилка от стихии се побоя от нея. Безпорядъкът се плаши от бездната. Бесуванията се съгласяват да се умирят в името на разума. Лудостта се нагласява да мъдрува. Наистина не са успели да унищожат бунтовническите гнезда в канарите, но те яко ги държат в свои ръце. Върхът Вола е зает от техни войски и заобиколен от тяхна конница. Утре канарите ще бъдат очистени!…

В настъпилия здрач откъм страната на турската войска се разнесе глас на войнишка тръба. Четници, които бяха служили някога в казашкия алай, казаха, че разпознават този сигнал. Той означавал спиране на боя.