Яна Язова
Бенковски (197)

8. Ужасен край

Когато поп Харитон тръгна да се прибере в стаята на игумена, която бе превърнал в своя канцелария и арсенал на четата, двамата братя въстаници от Бяла Черква — Лука и Петко Райнови — притичаха от южното крило и му докладваха, че турците от Момерини пещери, като видели, че куршумите им малка вреда могат да нанесат на въстаниците от тая страна, започнали да търкалят големи камъни от канарите, за да съборят манастирската ограда.

— Достигат ли я? — запита поп Харитон.

— Някои я стигат, но тя нищо не ще и да чуе от тях — отвърна Лука.

Поп Харитон се засмя.

— Тогава върнете се на поста си! — каза той. — И кажете на момчетата само едно: да вардят не камъните, а ония дето ги къртят и хвърлят отгоре! Те да не слязат до манастирската ограда! Както каза това, той се раздели с всички, които го придружаваха и влезе в стаята на игумена. От сутринта той бе започнал да помага на поп Гавраила от Бяла черква в пълненето на фишеците.

За поп Харитона дните и нощите бяха дни и нощи на бдение и непрекъсната работа. Откакто четата бе влязла в Дряновския манастир, за себе си той не бе допуснал никаква почивка.

Неприятелският обръч се бе превърнал в една действителна обсада.

Току-що бе седнал и заловил с пълнене на фишеците, зад моста се разнесе ясен мъжки глас, който викаше на български;

— Бе, братя, знайте, че и аз съм българин!… Нося ви писмо, пуснете ме да дойда при вас!

Поп Харитон заповяда на втората стража, която вардеше стълбите и се разтъпкваше напред-назад по коридорите пред манастирските стаи, да отиде при първата стража, която вардеше на външните порти и стените, и да въведе в двора на манастира изпратения вестоносец.

Когато българинът с писмото в ръка бе въведен в манастирския двор, въстаникът Тодор Генчев от Горна Оряховица през това време бе излязъл на слънце пред западното крило, да се възползва от кратковременното затишие и да изпуши една папироса.

Именно Тодора Генчев от Горна Оряховица орисницата бе избрала да извърши този миг една ненадейна и адска работа. Щом беше тази работа адска, в нея непременно трябваше да има и огън. А за да го запали, Тодор Генчев държеше вече страшната искра между своите пръсти.

И тъй, нищо не подозирайки от това страшно и съдбоносно, което имаше да се извърши с негово участие и от негова ръка, без да чуе в ушите си удара на последния си час, Тодор Генчев спокойно допушваше на слънце своята папироса, когато втората стража се върна, водейки вестоносеца българин пред себе си.

— Аз ще остана да вардя тогова на двора — каза стражът, като му подаде писмото в ръка. — Такава е заповедта на войводата. Подай писмото и донеси отговор!

Думите, които подтикват човека към последния му час и към съдбоносното дело, твърде рядко се отличават по нещо от обикновените разговори, които двама познати могат да разменят по всяко време на деня. Тъй и Тодор Генчев от Горна Оряховица не съзря нищо подозрително в думите на втората стража. Грабна писмото и отиде да го занесе на войводата.

Когато влезе в килията, където поп Харитон, седнал пред една тава барут, пълнеше фишеци, от уважение към войводата той поиска да прикрие папиросата, която държеше в ръката си, но без да иска, я изтърва на пода, целия посипан с разпилени зрънца барут.

Този именно беше последният и съдбоносен миг.

Силен гръм разтвори стените на игуменовата стая, изхвърли в двора треските на леглото, масата, столовете и божигробския иконостас на игумена Пахомия, дрипите на неговите дюшеци, завивки и духовни одежди.

Самата килия се показа ненадейно пред очите на всички манастирски обитатели, които бяха изскокнали на двора, потънала в море от стихийно разлюлени огнени кълба.

Манастирското скривалище, което се намираше под килията на игумена, също тъй разтърсено от страшния взрив, бе изригнало навън всичките си грижливо пазени старини, позлатени кандила, кръстове, донесени от Русия, икони и книги.

— Турците трябва да са докарали някой топ!… — викаха разтреперани монасите, които заедно с игумена Пахомия бяха изскокнали от хаджи Пенчовата черквица. — Този гърмеж не е нищо друго освен граната, която са хвърлили право в най-светата килия!…

— Не е граната това! — викаха въстаниците, които бяха наизлезли смаяни от всички килии. — Гръм от ясно небо!…

В това време пред очите им се изправи една ужасна гледка.

Това бяха три човешки фигури, целите обхванати от пламъци, три черни маски без очи, които охкаха, блъскаха се в пламналите зидове, гърчеха се и се поваляха, за да се вдигнат отново с прострени нагоре ръце, които също тъй бълваха пламъци.

Тези трима души бяха поп Харитон, поп Гавраил и Тодор Генчев.

С рев от всички гърла въстаници и монаси грабнаха съдове, сечива, чували и тежки черги от козинява вълна и се втурнаха да покриват пламъците, да гасят пожара, да извадят из адския огън своя войвода и двамата свои другари.

Най-сетне успяха да победят огъня и да извадят три овъглени трупа, в които животът още трептеше, за да се усеща смъртта още по-страшно. Лицата им бяха въглени, гъстите бради — пепел, очите и ушите — кървави дупки. Само сърцата им още слабо биеха, за да продължават да чувстват непоносимите болежки.

Въстаниците се бяха събрали на двора в общи стонове и ридания.

— Милият поп Харитон, нашият войвода! — охкаха и стенеха. — Славният стрелец с орлови очи — ослепен! Какво ще правим, другари, ние сега без неговите очи?… Какво ще правим без войвода?

Отговорът им бе даден от околните на манастира височини.

Турците, като видяха страшния взрив в крепостта и буйните пламъци на единия край на манастирската ограда, помислиха, че въстаниците предприемат подпалването и напущането на манастира. Струпаха се на всички канари около него и започнаха да гърмят ожесточено върху покрива на четвъртитото каменно каре и двора.