Яна Язова
Бенковски (259)

12. Една стиска ягоди

На 9 часа дъбовата горица трябваше да се прости с топлите утринни лъчи, каквито майското слънце щедро разпиляваше, и да се обвие в сивобяло рухо. То не приличаше на дъждовна мъгла, защото не й носеше хранителна влага, а една противна лютевина и болест по всичките й жили. В същото време в листата й засвириха, а по клоните й зачукаха едри оловени зърна, подобно градушка, която вдигна оглушителен шум.

Такъв беше първият поздрав на черкезите и татарите, които пристигнаха на дребни коне откъм село Мраморна.

Въстаниците, наредени в 3 редици, заели позиции зад дъбовите дървета, бяха дали вече своя отговор, след което сложиха пушките си при нозе.

Всъщност техният задружен залп бе изгърмян нахалост. Ако винчестерите и шаспото на черкезите можеха да улучат една цел отвъд полето и баира, то белгийските пушки на въстаниците можеха да посипят с оловени топчета като с градушка само онова, което им беше пред очи, тоест изхода на пътеката, на която бяха пристигнали. Ала върху този край на пътеката не се виждаше още никакъв неприятел, нито се чуваше да пристига. Поп Сава, който се намираше на първа линия зад големи две катурнати едно върху друго дървета, падна на колене и тури ухото си на земята.

— Бъдете готови, момчета! — предупреждаваше с висок глас Никола Войновски.

— Нищо не се чува още! — обади се поп Сава. — Копитата по утъпканата земя кънтят като чукове.

— Освен копитата на конете не забравяйте, че черкезите имат и пръсти на нозете си! Гответе се за всяка изненада!

Но тъй като през следущите 20 минути нищо особено не се случи, гласове повече не се размениха, а пушките на въстаниците останаха да се подпират халтаво при нозете.

В това време изпод един храсталак пред очите на малкия Върбан, залегнал в една купчина камъни и дървета, се мярна нещо червеничко, ситно и дребно, ала издаващо една горска червенина, която примамливо блещукаше. Това червеничко нещо, току-речи, в зелена шума затулено, беше само едно зрънце, но от ония, които карат децата да нададат радостни писъци, да се втурнат към храсталака, да се наврат наполовина като козлета в неговите тръни, да го разбъркат, разпокършат и разтършуват.

Върбан Господинов можеше да постъпи също като тях, защото още можеше да се нарече дете. Неговите почтени родители, които се числяха към мирните и спокойни жители на град Русчук, знаеха, че техният невръстен син е ученик в известната по своя успех и строгост Белградска гимназия, й можеха да се закълнат, че през тази хубава майска утрин го виждат в класната стая, наведен над разтворения учебник.

Ако тия добри хора можеха да зърнат само за миг своя син Върбан на Милин камък, приклекнал зад едно дърво на първата бойна линия на някаква си въстаническа чета, погледът им би окаменял от ужас, като че ли погледнал в лицето на Медуза.

В това време и Върбан помисли за майка си, тоест тъй като помислюва едно дете, когато зърне някое лакомство, което твърде много му е харесало.

— Майко, майчице! — викна той, като подскочи. Това червено зрънце, което му светлееше в храсталака, бе ягода!

Колко пъти като дете майка му го е отвеждала до някой храсталак, а нейната бяла, мека ръка е разтваряла пред възхитените му очи бодливите клони. Под такива клони храсталакът биваше винаги почервенял от ягоди.

„Вкусни зрънца! Сладки зрънца… — говореше усмихната майка му. — Ароматът им е по-силен от аромата на всяко горско цвете. Напълни си шепата, Върбанчо, напълни си шепата, мило дете!“ Върбан, без да мисли повече, подпря пушката си на дървото, което си бе избрал за заслон, и се протегна към храсталака, в който светлееше червеното зрънце. В този миг детето забрави, че играе върху сцената, на която бе нареден един истински боен театър. Малкото червено зрънце превърна смъртта в играчка. Погледът на врага, който се мери с пушка — в шеговита усмивка. Дъбовата горичка и наедрелите в нея три реда въстаници — в детинска измислица.

Той протегна ръката си навътре в самия храсталак, повдигна клонката над червеното ягодово зърно, извика от радост и се нахвърли в храстето точно тъй, както едно козле се намушва с главата надолу в тръните, като оставя навън да стърчи половината му гръб и щръкналата му немирна опашка.

— Върбан Господинов! — проехтя застрашително някъде издалеч и като че ли изпод земята гласът на коменданта Никола Войновски. — Веднага да се върне на място!

Затънал до кръста в храсталака, зает да наскубе в шепата си колкото се може по-бързо и повече ягоди, Върбан се малко нещо поусмихна. Можеше ли за една шепа ягоди да се вдига такава врява? Около старото коренища на храсталака ги имаше толкова много, че той, за да си напълни шепата, нямаше да се забави повече от минута. Ала тази минута, която за Върбана течеше като весела игра, на коменданта Войновски се стори вечност.

Храсталакът, в който Върбан се бе наврял, представляваше една голяма купчина трънливи клони, задушавани напролет от широколистна коприна, а през целия остатък на годината — до падане на снеговете — от буйно израснали магарешки тръни. Зеленината на храстето биваше изсмуквана от зеленината на изобилните и дълбоко закоренени бурени.

Над него непрестанно журчеха големи черни мухи, оси, търтеи, които прогонваха белите пеперуди да не летят като омаяни около лилавите цветове на бодила. Зад този храст се простираше окелявяла дъбова гора, задушена от своите в безпорядък изникнали издънки, някои от които надминаваха човешки бой.

Нещо си в оная зашумяла разбъркана растителност събуди подозрението и на Никола Обретенов. Той извика още по-разтревожен от коменданта:

— Върбане, веднага излизай оттам! Ще стрелям!

Върбан тозчас се дръпна от храстето като ужилен от змия. Пред очите на въстаниците обаче се представи една ужасна гледка.

Ятаган, окървавен, блесна и потъна в същия храсталак. Дясната ръка на Върбана, протегната в храсталака, отсечена под самото му рамо, падна и потъна в магарешкия бодил. На тази отсечена ръка се видя за миг шепата, която бе изстискала между пръстите си набраните ягоди. Слисан до смърт, малкият Върбан се бе дръпнал и гледаше в нея.

Ятаганът, който я бе отсякъл, блесна отново като светкавица, сряза Върбана точно на две половини през главата и додето двете му половини падаха заедно на земята, сякаш все още не можеха да се осъзнаят като разделени, той ги преполови на четири.

Това бе за всички черкези уговореният сигнал за атака. С викове на уста „Аллах! Аллах!…“ и размахани ятагани те се нахвърляха върху дъбовата горица. Гърдите им обаче срещнаха дървета, нозете им — камъни, ятаганите им трябваше да секат трънени засеки. Зад всичко това имаше скрити хора, които цели три часа ги гледаха да сечат между дърветата, да се блъскат в камъните и гърмяха върху тях със своите недългобойни пушки, като само от време на време издаваха някакви кратки възгласи. По-късно Мехмед Осак от село Мраморна, който знаеше български, им каза, че от едната страна на горицата викали: „На месо, момчета!“, а от другата страна отговаряли: „Ураа!…“