Яна Язова
Бенковски (198)

9. Новият войвода

Гърмежите, които последваха от всички височини, бързо възвърнаха полуубитите въстаници към мисълта, че гибелта на поп Харитон е една прелюдия, потресающа наистина, която водеше към унищожението на всичко живо, събрано под покрива на манастира.

Паниката, в която бяха изпаднали, всеобщите им плачове можеха да сторят само едно — да им отнемат без всякаква съпротива оръжието за борба. Ако те не са били в състояние да спрат орисницата и да направят тъй, щото искрата огън да не изпадне от пръстите на Тодора Генчев върху пода, засипан с разпилени зрънца барут, то при общото нахвърляне на неприятелските гърмежи от всички страни, те можеха да надвият на своите плачове, да свържат мислите си, разхвърляни от ужаса, и веднага да решат какво трябва да се прави.

— Първото нещо, което ни предстои, е да избереме нов войвода! — издигна колкото се може повече тихия си глас Бачо Киро. — На обсадени войници във време на война командирът става войвода!… Аз предлагам да изберем войвода, като най-достоен да върши тази работа измежду нас, Петър Пармаков!

— Съгласни сме!… — бързо завикаха от всички страни въстаниците, сбрани под покрива на западното крило. Дворът с разнебитената покъщнина на игумена и разпиляната вътрешност на манастирското съкровище, те бяха предоставили под градоносния облак на неприятелските куршуми. — Да живее Петър Пармаков!… Да живее новият войвода!…

С лице, по което още течаха сълзи, съкрушен от жестоката участ на човека, достоен за пълководец, когото орисницата бе лишила от едничкото негово достойнство — да умре с оръжие в ръка, като бунтовник, за свободата на своето мило отечество, с неговите войници при себе си, които като уплашени под сянката на орела пилци гледаха на него и чакаха да разпери криле, за да ги покрие с тях, Петър Пармаков се качи не по-горе, а стъпи на първото стъпало на стълбата, толкова му стигаше тоя миг сърцето да се отличи като войвода, и гласът му, още изпълнен от сълзи, се понесе над всички глави:

— Братя… велика е нашата загуба! Любимият ни войвода, нашият мил наставник отец Харитон, не е вече между нас!… Моята скръб е неизразима!… Знам и вашата. Но няма що да се прави. Дългът ни зове да се борим! Да оставим сълзите! Стига плач! Да продължим борбата! Ето спасителните спокойни последни минути за нашия непрежалим войвода! Отец Харитоновата обич към нас, неговата преданост към делото ще бъдат всяка минута пред очите ми! Вие ми избирате да заместя досегашния наш славен войвода. Благодаря, братя, за честта! Аз я приемам!

Другари, ние сме затворени в тая света обител, ние сме заобиколени от неприятелска войска, от черкези и башибозуци, но има ли от що да се боим? Що може да ни плаши?… Смъртта ли? Но кой не е умрял?… И затуй има ли по-голяма радост от тази, да умрем за свободата на отечеството си?

Тук неволно той спря и сълзите отново избликнаха от очите му, защото това бяха думи на поп Харитона, които той никога повече нямаше да проговори.

— Хиляди борци и герои в историята — продължи с усилие той — с радост и песни са умирали, когато е бил въпросът да извоюват свобода и човешки правдини!

Всички народи с борба и кръв са добили свободата си.

Мисълта, че мрем за свободата на толкова милиона народ нека вдъхне кураж и мъжество на всинца ни!

Мои верни и предани другари, свят е нашият дълг!… Нека сложим костите си под това свещено знаме!…

Прочие на оръжие!… В него е едничката наша надежда!

Не трябва да се поддаваме на никакви изкушения, на никакви благи обещания на нашите врагове. Ето пред нас пратеника на пашата. Ние не знаем неговото послание. То е пламнало и изгоряло в ръцете на нашия непрежалим войвода отец Харитон. То е изгоряло, братя, заедно с него. Но каквото и да бъде то, ние трябва да знаем, че по-славно е да умрем с пушка в ръка, отколкото да се предадем на варварски ръце!

Смърт в зандани или увисване на бесилка не са достойни за българския борец!

Да живее България и българският мил народ!… Смърт на нашия тиранин!

Да сочиш смъртта за родината като свят дълг на въстаника е себеотрицание.

Да смяташ зандана и бесилката за позор е гордост.

Да питаш: „Кой не е умрял?“ — е героизъм.

Да отхвърлиш всички изкушения, когато си богат, е святост.

Но да искаш да умреш за свободата на толкова милиона народ, когато си млад, е предопределение.

Туй предопределение покри с крилата си изтерзаните мъже, както силната квачка скрива под себе си уплашените пиленца. От тия крила имаха те какво да получат, което да ги успокои и върне към дълга.

Тозчас сълзите изсъхнаха по техните лица. С пушки в ръце те се разтичаха по всички посоки на каменното каре към своите изоставени позиции и отново застанаха зад пробитите от куршуми стени и прозорци.

В скоро време новият войвода с удоволствие чу техните шишанета и евзалии пушки да отговарят с бърза и сигурна стрелба на враговете към Момерини пещери, Буруна и Поличките.