Яна Язова
Бенковски (72)

13. Продължение на загадката

Животът в Перущица промени своя обикновен ход. Дневната земеделска работа се замени с нощен потаен труд, който се извършваше в избите на селището. Орачи и копачи напуснаха полето. Нивите потънаха в бурен, а лозята оставаха неразкопани. Кафенета и кръчми от ранно утро се изпълваха като пчелни кошери с бръмченето на неспокойни мъже, които си разказваха чудновати сънища, сънувани през малкото часове на нощта, прекарани в почивка. Едни тълкуваха сънищата, а други разказваха, че скоро щяла да се появи „опашата звезда“, която била знак от Бога, че ще има война.

Всред тази бъркотия, която бе настъпила в обикновения живот на Перущица, един мъж оставаше на вид напълно спокоен, занимаваше се с тази работа, каквато бе вършил досега, и не избягваше нито едно от своите предишни задължения.

Този човек бе Петър Бонев.

Всички знаеха, че той е поставен начело на бунта, ала неговото спокойствие можеше да слиса и разколебае дори и такива, които не участваха в приготовлението, но знаеха за предстоящите събития само по слух и се надяваха да играят последната роля в тях.

Мнозина видяха с очите си как, седнал насред двора, Петър Бонев дялка и заостря пръти за новото си лозе.

„Та сега до пръти ли му е дошло? — питаха се учудено хората. — Защо му са тия пръти, като се знае кой ще забие прътите, ала не се знае кой ще бере гроздето?“

„Сигурен е, че ще победим! — говореха други. — Петър Бонев е учил за офицер в Сръбско. Ходил е и в Черна хора. Говорил е с ония хора и знае, че ще дойдат да се бият заедно с нас. Той разбира езика на московците и тях е повикал да прецапат Дунава.“

А Петър Бонев заостри прътите за новото си лозе, обгори ги до едно място, за да не се червясат, натовари ги на колата и подкара през село. Видяха го в лозята внимателно да разкопава главните на своето лозе, да подрязва сухите пръчки и да повдига грижливо към слънцето останалите сочни вейки.

Макар че бе още рано за забиване на колове, той остана до вечерта и заби всички пръти, които бе донесъл, сякаш се боеше, че няма да е жив да ги забие по-сетне, когато филизите ще пуснат зелени листа. Като извърши тази работа, той събра на купчини сухата шума, направи при всеки корен легловище и улей за дъждовната вода, после нарами изрязаните сухи лозови пръчки и ги натовари на колата. Можеше да се помисли, че той е твърде загрижен да оплете кошници от тези лозови пръчки, затуй ги тъкми тъй внимателно между ритлите, сякаш се боеше да не изпадне някоя пръчка при тръскането на колата по неравния лозарски път.

„Дали ще има наистина бунт?“ — запитаха се ония, които видяха Петър Бонев да се връща от лозята, натоварил колата си със сухи лозови пръчки.

Но вечерта, като седнаха в Гиновата яхана да пълнят и свиват фишеци, у тях всяко съмнение изчезна. Те само едно нещо не можеха да разберат, защо Петър Бонев отиде днес да разкопае лозето си, когато всички лозя стоеха неразкопани?… И защо докара с колата си тия лозови пръчки? Кошници ли ще седне да плете вкъщи? Защо през това време не лее куршуми и не вие фишеци?

При друго време кой би се чудил на едни сухи лозови пръчки? Такива навред имаше, натрупани с купища. Те гниеха от години във всеки двор. Но настанали бяха времена, когато някакви сухи лозови пръчки, натоварени в кола и прекарани сред село, можеха да накарат всеки минувач, който ги види, да помисли, че ще загуби съзнание и ще падне на земята. Можеше ли някой, който всяка нощ с напрегнати мишци лее куршуми и пълни фишеци, да бъде накаран през тия дни да си оплете една лозарска кошница? Той би хванал пръчките в ръката си, но би полудял. А Петър Бонев бе разкопал лозето си и донесъл лозовите пръчки вкъщи. Кой нямаше да намери чудно това?

На другия ден, когато се завръщаше вкъщи, той същият забеляза много жени и мъже да копаят земята по дворовете си.

„Земята се затопли, времето се задържа хубаво — каза си Петър Бонев. — Излезли са и копаят. Ще садят цветя, ще садят зеленчук. Животът въпреки всичко продължава.“

Но когато се загледа в един от дворовете, той забеляза, че двама мъже копаят една дълбока яма, но още и толкова широка, че не можеше да бъде кладенец. Той влезе в двора и се изправи пред копачите.

— Каква е тази дълбока яма, която копаете сред двора — запита ги той. — Сигурно много ви трябва, че сте се решили да развалите цялата си градина?

Мъжете го поздравиха с почитание и се усмихнаха, като отриха с ръкави изпотените си лица.

— Копаем скривалище — тихо отвърнаха те.

— Какво скривалище? — запита Петър Бонев.

— Когато удари часът, ще струпаме тука покъщнината си и ще я заровим — все тъй шепнешком и развълнувано отвърнаха двамата стопани. — Ако къщата се запали, покъщнината няма да изгори в земята.

Те погледнаха в очите тогова избраника. Те знаеха това, което знаеха и другите, че той е посочен да стои начело на бунта. Ръцете им трепереха от вълнение, погледите им ожидаха неговата похвала. Ала той не каза нищо.

— Така решихме ние. Същото вършат и съседите — прибавиха те, смутени от неговото мълчание.

Петър Бонев излезе от техния двор и тръгна надолу по улицата. Той не им каза, че бе видял вече да копаят по всички дворове.

През нощта влезе в Гиновата яхана, придружен от нощната стража. Всички работници на фишеци, сгърнати около вал честите камъни, почти невидими за пушливата светлина на газеничето, станаха на крака и го поздравиха.

Спас Гинов, който се бе навел над тъмната дупка на скривалището, като го видя, също се изправи да го поздрави. Петър Бонев и тази вечер изглеждаше мълчалив и сърдит, какъвто бяха навикнали да го гледат напоследък. В комитета той издаваше едносрични заповеди и само тогава се чуеше неговият глас.

„Какво става с тоя човек? — питаше се Спас Гинов, като се взираше в лицето на председателя, но веднага се укоряваше за своите мисли и си казваше: — Един водач може ли да не бъде загрижен? Цялата отговорност ще легне върху неговите плещи. Война е то, не е шега…“

И сякаш не за да купи неговото добро разположение, а да го зарадва, Спас Гинов разви рогозката, която лежеше в нозете му, и поднесе към него първата пушка.

Петър Бонев я пое и като човек вещ обърна оръжието няколко пъти в ръцете си и го разгледа от всички страни. Спас Гинов със затаен дъх чакаше да чуе неговото мнение, ала Петър Бонев мълчеше.

Неговата мисъл бе литнала три години назад в една друга нощ, при едни други такива пушки, донесени от Дякон Левски в татар-пазарджишкия му дом. Тия пушки бяха донесени от Дякона с хиляди опасности за неговия живот. А как им се радваха те! Как ги разглеждаха двамата също така всяка една от всички страни! Каква надежда имаха в тия пушки! Как им вярваха те!… Къде изчезнаха ония пушки, раздадени на комитетски хора?… Какво стана с Дякон Левски?…

Той видя, че Спас Гинов го чака да заговори, но като се видя заобиколен от всички работници в яханата, подаде му знак и двамата излязоха вън.

— Спасе — каза глухо той, — това оръжие, което ти си донесъл, струва много пари. Откъде ги взимаш?

Спас Гинов почувства, че от срам цялото му лице се облива в огън. Той можеше да бъде заподозрян от председателя, че като касиер на комитета своеволно разполага с комитетски пари.

— Тия пари са лични мои пари, бае Петре — отвърна той.

Петър Бонев го погледна в мрака на нощта.

— Как ще ти се наплатим, братко — проговори развълнувано той.

— За тях аз не диря наплата — отвърна не по-малко развълнувано Спас Гинов. — Сега няма мои, няма твои пари… Всичките пари са български пари.

— Ако всички наши чорбаджии, които държат парите, бяха говорили като тебе — каза Петър Бонев, — България отдавна да е забравила, че е била в робство, а ние нямаше да бъдем в това страшно положение, в което сме сега.