Яна Язова
Бенковски (21)

1. Съдбоносна раздяла

Двамата апостоли вървяха мълчаливо до карловския път. Панайот Волов бе тъй разтъжен от своята несполука в Горния метох, че не се осмеляваше да заговори на своя помощник, едно, за да не го предизвика и, друго, защото се боеше да не се разчувства още повече.

Когато слязоха от височината на мъчнопроходимата Стража, облаците на небето се разкъсаха, слънцето изгря и топъл вятър ги лъхна в лицата, което предвещаваше бързо стопяване на снеговете. В долината се чуваше вече буйното шуртение на реки. Ливадите се чернееха тук-таме като големи дупки в разкъсан бял кожух.

Панайот Волов искаше да се разтуши с тази гледка, която бе твърде благоприятна за тях, защото обещаваше ранна и топла пролет, но смръщеното лице на другаря му го въздържаше. Когато излязоха на карловския път, Георги Бенковски го спря и отвори уста за първи път.

— Вие с вашата граматика я карате тъй! — каза той. — Аз нито имам право, нито имам власт да се бъркам във вашите работи. Ти си избран за апостол, защото си учен човек. Но аз мисля инак. Аз съм дошел не с думи, а с оръжие в ръка народ да освобождавам!

Ако ние продължаваме да казваме навред „моля ви“ и не знам що си още, утре никой не само няма да предаде в ръцете ни своя имот и живот, ами ще ни нарече „нехранимайковци“, „хайдути“ и със сопа ще ни изгони от селото!

За такива думи ние загубихме, току-речи, един месец време. Какво ще кажат другите окръзи, ако узнаят какво се извършило досега в Пловдивския?… Така ли ще подготовляваме народа и ще го подготвим ли до месец май?… Не е ли по-добре да си разделим работата и ти да тръгнеш въз една страна, аз въз друга?

— Да направим така, както ти казваш! — отвърна кротко и с примирение Панайот Волов. — Накъде мислиш да тръгнеш ти?

— На мене ми се иска да отида към Панагюрище, да поработя в града и околността — отвърна помощникът. Откакто бе влязъл в България като апостол на IV революционен окръг, сърцето му го теглеше към родния край. За да иде в Панагюрище, трябваше да тръгне по един път, който минаваше през Копривщица. И без да мисли, че неговият апостол има правото сам да се разпорежда както с него, тъй и със себе си, прибави:

А ти не е зле да влезеш в Карлово и да обиколиш околността! Не забравяй, че те викат да отидеш в Синджирлий, а време е да повидиш и Пазарджик! Тамошният комитет е силен и не се е разтурял от времето на Дякона Левски.

— И аз мисля да постъпя тъй — кротко отговори апостолът.

— Е, хайде тогава, на добър час! — каза „помощникът“, като се обърна да поеме своя път към възвишенията на Средна гора. Апостолът се почувства виновен за неговото лошо настроение. За да го предразположи, на тръгване той улови ръката му и каза:

До скоро виждане, братко! Ще те намеря в Панагюрище!

Той не се реши да му даде съвет или апостолско напътствие, а само стисна ръката му и го прегърна.

Георги Бенковски остана самотен на пътя, да гледа как апостолът се отдалечава по карловския път, как се обърна и му помаха отдалече с усмивка на уста.