Яна Язова
Бенковски (41)

1. Първият праг на бъдещето

Додето Гаврил препускаше с всички сили към морския бряг, той мислеше, че бяга от златото на Мокгохора и от любовта на неговата прекрасна дъщеря Сурея.

„Дори ако бях останал един добър търговец в Денизли, нима аз можех да избера тебе за моя съпруга и любима, о, Сурея!… — питаше той вихъра, който го отнисаше към север. — В моето отечество жените не са като тебе! Една мома там никога не избира сама бъдещия си съпруг. Тя по-скоро би сложила верига на врата си и би се хвърлила в кладенеца, отколкото да назове пред баща си чужд мъж свой любим. Такова безсрамие у нас би накарало всеки стар родител да побелее до корените на брадата си. Това, което кара твоя баща Мокгохор да ме преследва по петите като твой съучастник, би накарало моя родител да вдигне брадва и да те съсече на дръвник, за да не срамиш неговия род!…“

И тъй като бягаше от златото на търговеца Мокгохор и от любовта на прекрасната Сурея, той напущаше Азия и бе подкарал коня си към своя роден край. Той наистина бе взел думите на Сурея за съдбата, от която никой не можел да избегне, като един брътвеж на старата вещица от Денизли, но имаше много да се чуди, когато трябваше твърде скоро да си ги припомни.

Това се случи в Цариград, току-речи още с неговото пристигане.

На брега на Златния рог имаше някакво кафене. Това бе малка ниска стаица, в която се влизаше по две стъпала в земята, полукръчма, полукафене, а донякъде и хан. Около почернелите стени на пода бяха постлани рогозки, върху които имаше натуряни вързопи от всякакъв вид. Стопаните на тия вързопи седяха с кръстосани нозе върху рогозките и гледаха да ги имат около себе си. Те пиеха от малки нечисти чашки, които някога трябва да са били изделия на стъкларска фабрика, сърбаха вряло черно кафе, пушеха тютюн, но не пропускаха да измерят всеки новодошъл с подозрителен поглед.

Държаха се помежду си свойски, като у дома си. Черпеха се шумно и се разговаряха помежду си още по-шумно, но дори когато стигаха до развеселяване, не изпускаха вързопите си от ръка и веселите им погледи не губеха своята наблюдателност.

Такива бяха посетителите на това малко и странно заведение край Златния рог, когато вратата се отвори и по двете стъпала в земята слезе един знатен мъж, облечен в пищно персийско облекло.

В един кът на малка масичка пиеха черно кафе Фильо Мангъра, Чолчо Налбантина и Криводол Станчов. Когато русият мъж влезе, те го приветстваха с издигане и размахване на въздуха своите нови алени фесове. Те си ги бяха купили нарочно за Истанбул и за неговите заведения.

— Здраве желаем, войводо! — викаха те.

— Здравейте, юнаци! — отвърна Гаврил, като поздрави с вдигане на ръка и всички присъстващи наоколо.

Когато той се настани при тях, тримата момци веднага се наведоха към него и му пошушнаха:

— Сюлеман и Юсин са тука! Чакат те!

— Какво има да ме чакат? — с неудоволствие запита Гаврил. Образите на двамата главатари бяха станали невзрачни и чужди. Тяхното благоволение бе загубило цената си за него. Той изоставяше всичко досегашно в Азия и бягаше. Сюлеман и Юсин, двамата главатари, принадлежаха на Азия и трябваше да потънат в нея!

— Аз съм се разплатил вече с Якова и Юсефа — каза той. — Никога повече няма да се върна в Измир!

Туй означаваше: „Никога повече няма да се върна и в Денизли! Никога повече няма да стъпя в Азия! Аз се връщам у дома!…“

Той не каза това, защото тримата момци бяха осъдени заради черната душа на Марина Булек да не видят никога повече своя роден край.

— Омръзнаха ли ти вече Сюлеман и Юсин! — запитаха го те, като го гледаха в очите.

Той не знаеше как да им каже, какво му е омръзнало, че му е дотежало да се върти из Мала Азия. Че си отива у дома!…

Той не можеше да ги поведе със себе си и те трябваше да се върнат в гореща Азия, защото духът на злия Марин Булек още властваше в тяхната родина.

Как да им рече сега: „Аз ви напущам!… Аз ви оставям на Сюлемана и Юсина. Аз ви оставям на Азия!“

В това време Криводол Станчов се наведе към ухото му и му каза тихо:

— И на мене ми дотегна, войводо! Като гледам тия, които са наклякали наоколо ни до своите торби! Нашенци!… Отиват си у дома! Не искали повече с турците да живеят!

— Така ли? — запита Гаврил.

— Хора от България проводили… Свикват ги… Събират ги…

— Кой ги свиква? — запита със завист Фильо Мангъра. Осъден за убийство, той не можеше да се върне в своето отечество и много му се искаше, щото туй да е лъжа.

Гаврил го погледна замислено и нищо не му отвърна.

— Аз пък знам кой ги свиква — изведнъж се обади Чолчо Налбантина. — Това е един „народен комитет“, който работи във Влашко за нашето освобождение!

Ако в този миг Чолчо Налбантина можеше да помисли каква роля е имал да изиграе за бъдещето, той сигурно щеше много да се чуди. Но кой можеше да помисли, че един прост човек като него с тия няколко думи можеше да отвори вратата на историята за своя народ? Че тези негови думи ще се превърнат в оня съдбоносен тласък, какъвто е ураганът, който сварва самотна лодка в открито море?