Яна Язова
Бенковски (129)

6. Маркови врата

Отец Кирил, издигнал в ръцете си позлатения кръст, поведе хвърковатите конници към Еледжик. Слънцето знойно печеше, което през април можеше да предвещава само бури и необикновени явления.

Войводата подаде знак, една група конници се отдели от четата и замина в галоп към селата Смолско, Раково и Каменица.

По пладне, когато жаркото слънце започна да слиза от небето, три огнени стълба се издигнаха от трите села, а ветровете ги превърнаха в стихии. Това бе отговорът на Бенковски войвода на оплакването на петричани. Той погледна тези три огнени стихии сред полето, които се възвисиха в безоблачната синева, и помисли, че новата българска история се записва с огнени букви върху вечното небе. Този проходящ по „кръстопътя на народите“ усети себе си разпоредител на момента.

Пътят, по който предвождаше своите конници към Маркови врата, бе известен преди него и на ония, които бяха живели в най-дълбока древност. По този път бяха минали хиляди войнствено настроени пълчища, предводителствани от такива като него — „разпоредители“ на своето време. Пътят, по който вървеше той, предвождайки своята конница, бе известен на Тракия и Илирия. Никой не можеше да каже кои са били първите пътници по този път на народите, но тази единствена артерия на сушата между Изтока и Запада, по този диагонал, който се е протягал през Балканския полуостров от бреговете на Босфора до Унгарския дунавски басейн.

Всички нашественици на Балканския полуостров са минали по този път и всички завоеватели са водили своите конници към Маркови врата.

Между тях са били Лонорий и Лотарий, които през 280 г. пр. н. е. начело на 20 000 души келти минали от Софийско поле през прохода и достигнали до бреговете на Мраморно море.

Три непълни десетилетия пр. н. е. римлянинът Марк Крас се озовал на това място, след като покорил населението между Хемус и Дунава, наречено мизийци, а земите, превърнати в римска провинция, нарекъл Moesia.

Сто години по-късно друг римлянин, Марк, на име още Лукул, достигнал и минал Маркови врата, разбил бесите и одрисите и завладял гръцките градове до устието на Дунава.

Неговите римляни са направили този път напълно проходим за пешеходци, конници и коли. Историята казва: цар Траян „Стенния лишей“ (herba parictina), който остави името си на многобройни постройки, пътища, стени, паметници и камъни, е заповядал да се уреди и този път. Затуй е бил наречен в негова чест Траянов път, а каменната врата между Тракия и Илирия станала известна на Изтока и Запада под името „Траянови врата“.

Този път, от слънчевия бряг на Мраморно море през цялата плодородна долина на Hebros (Марица), през хладните височини на Траянови врата, през заобиколеното със снежни планини Софийско поле, било някога дъно на голямо езеро, надолу по течението на Нишава и Морава (Margus) до нейното устие на Дунава, е изисквал 32 нощувания и 26 кервански дни.

Траянови врата е била средата на този път от Сингидинум (Белград) до Хераклия (на Мраморно море). Тя била на своя висок непревзимаем проход граница между Дакия и Тракия, между Illiricum и Oriens, между двата свята — римския и гръцкия. Тя е разделяла тяхното господство над света.

Амиан Марцелин е наричал Траянови врата най-важното стратегическо място по целия път Succorum claustra, Succorum augustiae, или само Succi. Със завладяването или запазването на това място често е била свързана участта на далечни страни както в древността, така и през средните векове и дори в ново време.

Входът на самите Succi бил една праговидна височина с четириъгълна крепост, която имало 40 крачки дължина и толкова широчина, с кръгла кула, издадена към едната страна, запазена от едно малко укрепление. От едната крепост към другата, точно през гребена, е бил прокаран здрав напречен зид, изграден с едри четвъртити камъни, охраняван при входната врата от постоянна стража.

Подир 400 години владичеството на римляните е било оспорвано от вестготите. Комесът Маурус по заповед на императора Брациана трябвало да защитава Succi срещу пристъпа на дивите варвари, но Амиан казва, че от страхливост или нервозност Маурус напуснал прохода и лавината от варварски народи нахлула към Илирик.

Аларих предвождал тази лавина от варварски народи. На постлания широк път, който минавал през Succi, камъни хвърчали под копитата на диви коне, а вързани с въжета зад опашките им, се подмятали обезумели пленници или разкъсани трупове.

Подир Алариха, който бил само предупреждение на небето, към Succi настъпвал Атила. Неговите хуни се движели по планината свободно на своите ниски коне и това движение било съпровождано не от тропота на копитата, а от землетресение. На Траянови врата стъпили ония грозни, наглед безформени варвари, къси и прегърбени, с врат дебел, втъкнат между две дебели рамене.

Историкът Приск свидетелства, че в 448 година като член на посланичеството на консулария Максимилияна не видял по Главния път до двора на Атила нито крепости, нито населени градове и кастели, а само една безлюдна пустиня и жалки развалини. Ниш представлявал страшна гледка — град без хора, — само в развалините на черквите лежали, вайкащи се, няколко безпомощни старци. Край реката вън от града цялото поле било покрито надалече с избелени скелети на падналите, или по право на изкланите нишки жители.

След смъртта на Атила проходът на Траянови врата е видял преминаването към юг на остготи, славяни и авари.

Император Анастасий срещу тяхното преминаване е строил Анастасиевата стена, по подобие на Китайската, дълга 280 стадии, или равна на два дена път от Пропонтида (Мраморно море) до Черно море.

Юстиниян е въздигал на Succi своя военен лагер Skupion. Траянови врата е била изградена с крепостни стени от големи каменни блокове, от гигантски дънери и снабдена с високи бойници.

На полуострова българите се явили с онази страшна конница от коне — малки, силни, свирепи, — с ездачи, които не слизали от седлата, облечени в кожа, хранени с кобилешко мляко, нямащи нужда от обоз, гладни само за военни подвизи. Българският цар Крум на Траянови врата се е спрял да причака многобройните войски на византийския император Никифора.

През 986 година с многобройни войски, които се разправяло, че били контингентите на цялото западно царство, византийският император Василий II тръгнал срещу българския цар Самуил.

След туй време римските защитни постройки на Траянови врата били снабдени с нови кули и постоянни гарнизони. При опасност от нападение теснините били запречвани с грамадни дървета, съборени от околността, където растели вековни гори, и с каменни блокове от височините срещу Succi.

Името Траянови врата се споменава по-късно твърде често при кръстоносните походи. Рицарят Валтер и Петър Амиенски са минали под стените на крепостта на път за Божи гроб. Сто години по-късно императорът Исак Ангел заповядал да преградят всички проходи на Succi: quasdam antiques ciaustras vetustate collapsas robus seilicet et munimentum totius Bulgariae in betredis et propugnaculis praecepit comunniris. (Заповядал да се укрепят с кули проходите, разрушени от времето, които са били здрави твърдини на цяла България.) Старите римски постройки били укрепени с големи каменни блокове и грамадни дънери, когато император Фридрих Барбароса потеглил с кръстоносците през византийските земи и неговите кръстоносци подпалили дървените укрепления и съборили каменните блокове, които им препятствали пътя към Тракийската равнина.

Въстанието на Асеневци довело Асена I като орел на Траянови врата. Тази крепост се превърнала в граница между двата враждуващи народа: на север българи, на юг ромеи.

Бусбек и Рико твърдят, че латинският император Балдуин бил пленен от българите на Траянови врата.

Османските орди достигнали Траянови врата, когато Мурад преместил столицата на султаните от Бруса в Одрин.

Последните християнски експедиции, този път насочени срещу Мурад II, се явили на Траянови врата през декември 1443 година. Първата водена от крал Владислава, а втората от Иван Хуниади. Тези кръстоносци — унгарци, поляци, чехи и сърби, — завладели с битка Ниш, Пирот и София, се намерили на Succi в страшно, мразовито време, с пътя си напред, преграден от колове и трупи, а каменната римска настилка на високите места поляна с пода и заледена до Пловдив. В този град Мурад ги чакал с войските си, но по тази пързалка не могли да се движат вече нито пешеходци, нито коне.

Във връзка с този поход на Хуниади срещу османите Бонифаций съобщава за една много голяма врата, изградена от камък, която легендата приписвала на императора Траяна.

Дорнщвам през 1553 година, като говори за вратата, споменува за някакъв камък, в основата измит от водата, висок човешки ръст, който носел един нечетлив вече гръцки надпис. Двеста години по-късно обаче този надпис продължавал да стои на източната страна на вратата. Корнелиус фон дер Дриш, историограф на великото посолство на граф Вирмонд, го е видял и посочил като латински надпис, вече поизличен от дъждовете.

Рицарят Хенри Блунт в книгата си „А voyage into the Levant“, издадена през 1638 година, говори за тази прочута врата и за прохода като за Термопили.

Селяните от околните села разказвали едно предание, че Марко Кралевики дълго време устоявал на прохода и битки срещу турците, затуй и голямата каменна врата те наричали вече Маркова врата.

През XVI век за Траянови врата се споменува вече като за твърде несигурни поради много разбойнически банди, които безпрепятствено се укривали в старите Succi, в техните вековни лесове от двете страни на прохода.

За разбойници в Succi споменува и пътешественикът Джузепе Горани в своето съчинение „Cortie Pasi“, в което описва една голяма триумфална арка, солидна и необикновено висока, отчасти разрушена, с почти заличени барелефи, по които не могли нито да се прочетат надписите, нито да се видят орнаментите. Тази арка изглеждала съвсем римска.

През това столетие и членове на посланичеството, които са пътували често от Запад към Ориента и обратно, описват бързото разрушение на арката и пукнатините, които зимните бури от година на година прибавяли в нея. Сводът бил съвършено разпукан, а любители на старини къртили от основата каменни и тухлени късове, които отнасяли със себе си.

Марсили е дал една картина на Траянови врата и точно описание на постройката през 1730 година. Напречните зидове, или вече съборени и вратата стояла изолирана. Тя била 24 стъпки висока и 15 стъпки широка. Долната част била изградена от едри квадратни камъни, а горната част, заедно със свода, била покрита с храсти и трева.

Такава тя била стопанисвана по-нататък от турците. Нямало вече средновековна крепост, нито кръглите кули и каменните стени на Succi. На известно разстояние около Маркови врата, от която се би, в които стоял по един човек. Когато се мернели по пътя или в гората хора, той започвал да бие тъпан, за да им даде знак, че са забелязани от стражата. Ако забелязвал разбойници, той биел тъпана непрекъснато, додето събудел цялата околност.

Стратегическото положение на Маркови врата бе така добре оценено от турците, както е било оценено от всички нашественици на полуострова — келти, римляни, вестготи, хуни, остготи, славяни, авари и българи.

Местността, за която римляните говорят, че била с дивна хубост, покрита по склоновете около тесния изкуствен път с девствена гора от дъбове и буки, тази местност, укрепена от природата, се е смятала от тях за най-главната опора на империята.

Тази местност именно и Георги Бенковски подир хиляда години бе избрал за главен въстанически център, в който да събере на сигурно и безопасно място селяните на осем въстанали села; Церово, Мухово, Калугерово, Лесичево, Кара Мусал, Славовица, Сърт Харман и Дере Харман. Това място сега се наричаше от селяните Еледжик или Градище.

Застанали като стражи на изхода на своя въстанически лагер, доведените тук селяни можеха да се наслаждават на една величествена гледка и да наблюдават своите села. Пред тях се простираше тракийската равнина със своя скъпоценен камък Пловдив, гористите пояси на Родопите, кичеста Средна гора и зад нея като един далечен декор високият връх на Балкана Марагидик.

Римляните са използвали много добре една главна особеност на местността. Илирийската страна на Succi се изкачвала лесно, докато тракийският склон бил труден за изкачване дори когато не е имало насреща никакъв неприятел.

Пред този стръмен склон доведе Бенковски войвода своите конници късно през нощта и ги покани да изкачат в мраковете единствената стръмна и каменлива урва. Апостолът Захари Стоянов е оставил следния спомен за нея:

„Оттук нататък в тия непроходими места пътуването ставаше от минута на минута по-трудно. Макар и да слязохме от конете, макар и да стягахме коланите им и да ги водехме за гемовете, те пак се хлъзгаха по гладките камъни, не можеха да се подйемат нагоре, къдрави искри изхвърчаха от железните им петали, които се тракаха о камъните. На всеки двадесет минути бяхме длъжни да оправяме седлата, които се смичаха под опашките на добитъка, а конят се спираше и захващаше да рита. Никакъв път нямаше тук. Слаби възпоминания са останали в паметта ми за околните предмети, тъмни усои, тесни хайдушки пътеки, монотонни малки потоци и груби четвъртити камъни…“

След много заобикалки, падания и ставания, промъквания през гъсти и зелени шубраки и шумки, които на мнозина изподраха лицата, най-сетне тези нови господари на прохода пристигнаха при стражата на еледжишките бунтовници, които ги очакваха будни в този късен нощен час.

На мястото, изпълнено с призраците на крепостни стени и великите сенки на минали пълководци, стъпи Георги Бенковски начело на един чудновати конници, които на свой ред идеха да изпълнят мисията на своето време.