Яна Язова
Бенковски (139)

2. Неизползваният пример

В това време един луд конник, без да гледа на гъстата мъгла и дъжда, възкачи стремително хлъзгавите препятствия на Еледжик и връхлетя в лагера, точно на поляната, където бе събрано голямото множество. Под чула, който бе вир-вода върху главата му, всички познаха един от най-добрите синове на село Петрич — Киро Шаламан, който предводителстваше въстаналите петричани от втория окоп при излаза им срещу златишките турци. Прав и висок мъж, с лице жълто и скулесто, като на татарин, с косми на главата като гарванови крила, с очи смели и погледи стремителни като стрели, Киро Шаламан, щом видя хора българи, такова въоръжено множество, без да съгледа в мъглата войводата и чужденците, без да има и той на ума си бунтовните правила, започна да вика на всички страни:

— Братя, погубени сме! Петрич гори на огън!… Нито мъгла, нито дъжд го спира!… Изгоряхме, братя! Изгоряхме!…

В това време той видя сред множеството на еледжишките въстаници изправен Бенковски войвода. Околовръст него, застанали от лявата му страна и от дясната — снажни чужденци, накичени с бляскави оръжия и нови пушки на рамо. Погледът, с който го гледаше Бенковски войвода, бе по-остър от техните мечове.

Киро Шаламан избухна в сълзи, които повече не можеше да сдържа. Когато той скочи от коня и се впусна към войводата, когато заедно с мокрия чул наведе главата си и му целуна ръка, гневът на Бенковски войвода угасна в очите му. Той стисна мократа му десница с мъка.

— Войводо! — викна Киро Шаламан. — Два пъти ти ни спаси от златишките турци и черкези и два пъти ние ги разбивахме под твоето знаме. Но ти щом ни остави, трети път бяхме нападнати от двойно по-голяма сган и този път, като те нямаше, а се видяхме по-малобройни срещу неприятеля, избягахме на Вран камък. Златишките аги ни изпратиха съобщение, че ако отидат нашите първенци в Златица да им направят рай^[1], ще ни простят. Повдигна се голямо неспоразумение между селяните. Едни казваха — никой да не отива, защото и тъй, и тъй селото ни е вече изгорено. Други пък, между които беше и моят злочест брат Гинчо, искаха да отидат и направят рай пред златишките аги. Искаха да бъдем простени. Населението да се завърне и захване да си гради изгорелите жилища. Тия, последните 17 души надвиха и отидоха при турците, които ги чакаха в нашето изгоряло село. Като ги подкарали тия седемнадесетина, между които и брат ми, по Смолска река, дето сме ги гонили няколко дена преди това, та чак до прохода, златишките аги се сетили, развикали се като побеснели, вдигнали ятаганите си върху нашите хора… Започнала сеч… Там загинали Христоско, Игнат Маяков, Петър Пенегов, Мито Бояджийчето, Дончо Анин и всички други, а с тях и моят брат Гинчо Шаламан. Той, като го карали клетника, отрязали му едната ръка и му я подали да я носи с другата!… Ганчо Евров, едничкият, който се е спасил, се завърна на Вран камък с половина врат съсечен от ятаган и ни разправи за това страшно клане.

— Веднага ще ти дам отговор — каза високо Бенковски войвода, тъй че да бъде чут от всички преселени на Еледжик бунтовници, където и да се намираха, застанали в мъглата. — Тия ваши седемнайсет души първенци заедно с твоя злочест брат, които са ви дали ум да се предадете на златишките аги, са получили заслужена награда за труда си. Тяхната гибел трябва още веднъж да ви науми думите на вашия войвода: „Живи в ръцете на турчин да не се предавате!“

Додето аз бях при вас и вие два пъти се бихте като лъвове срещу златишките аги и черкези, падна ли някой жертва от вас?… Нито косъм не падна от главите ви. А щом сте склонили врат, и седемнайсет души ваши първенци са паднали жертва под турски ятаган.

И то на същата тази Смолска река, по която ги гонихте пред себе си като крастави кучета.

А вие, петричани, да си бяхте вече свободни и по домовете си, и вашето село нямаше да бъде изгорено, ако ме бяхте послушали още тогава да отидем и нападнем на Златица и околните черкезки села!

Върху Еледжик в гъстата мъгла и под ситния дъждец, който продължаваше да вали, настъпи гробно мълчание.

— Е, братя въстаници от еледжишкия лагер! — провикна се Бенковски войвода, след като остави доволно време на всички да поразмислят. — Още ли се колебаете да отидем и нападнем на Ихтиман и околните черкезки села, където имало складирани оръжия и барут против вас? Няма ли да чуете моя глас, както постъпиха петричани?…

Еледжишките въстаници продължаваха да стоят с наведени глави и с пушки при нозе.

— Вие казвате, че цевите на вашите пушки са затикнати, че от влагата и дъжда фишеците и барутът са се превърнали в черна каша. Добре, да възлезем всички на онази могила и да ги опитаме!

Четиристотин въстаници нарамиха пушките си и мълчаливо тръгнаха подир него. Ситният непрестанен дъжд ги придружаваше до близката могила.

Не се мина много време, дружен залп се разнесе и повтори от всички околности и височини. Над поляните и долините, в гъстата мъгла, се разнесе отвратителната миризма на поразен барут.

Потопени в тази воняща мъгла, с безполезните си пушки в ръце, сведени надолу, еледжишките въстаници стояха и не смееха да погледнат Бенковски войвода в очите.

От 400 пушки само 40 бяха улучили целта. Други хвърлиха куршумите си само на няколко разкрача. На трети бе пламнал само подсипаният барут.

След като се бе уверил по безспорен начин в плачевното състояние, в което се намираха техните оръжия само подир една дъждовна нощ, Бенковски войвода мълчеше.

— Де останаха иглените пушки, които щяха да дойдат от Влашко? — запитаха мрачни гласове.

Никой не можеше да им даде отговор.