Яна Язова
Бенковски (240)

32. Последната сцена

Укрепленията под върха Власевица ще останат паметни с появата на Кочо Чистеменски в първото действие на онова, което историята нарича Априлско въстание.

Ако първото действие се игра на окопите под Власевица, то на последното бе отсъдена черковата „Свети Архангел“.

Не вече една обикновена публика, каквато Кочо Чистеменски бе свикнал да има за своите театрални представления, а въстаници, събрани в боен театър, имаха да видят как един истински герой — жестовете на когото, мимиката, гласът и самият текст дори бяха подготовлявани от една сила, чиито текстове никога не се променят, — скача върху окопа срещу вихрушката от куршуми, срещу помашките глутници, които се свличаха срещу него, стреля в знаменосеца им и се провиква весело: „Сватбата започва!…“

А последното действие на драмата, което се разиграваше в горното отделение на черковата „Свети Архангел“ трябваше да остави за вечни времена своята публика занемяла от ужас.

Запъхтян от борбата, целият вир-вода от пот и кръв, почернял от пушеци и огън, без пушка, без револвер, без нож, захвърлил оръжията си изпразнени, нащърбени, разчупени, станали негодни, станали ненужни сред хаоса на поражението, което властваше вече долу, Кочо Чистеменски се озова в горното отделение на черковата пред трупа на Гюрга Гинова и нейните избити рожби.

Наоколо му имаше жени, които плачеха и криеха в престилките си главите на своите деца. Въстаници с наведени глави стояха с гърбове, извърнати към него, с побледнели лица, намръщени вежди, просълзени очи…

Спас Гинов, който се бе върнал при своите мъртви, го погледна с очи, угаснали като очите на децата, които бяха негови и бе угасил, с лице, останало без кръв, изтекла заедно с кръвта, която бе неговата, а бе пролял, с дихание, изстинало на своите устни заедно с ония дихания на устните, които бе затворил.

Той се обърна към своя най-близък човек, съучастник в съдбата му, другар, спътник, брат, и каза:

— Кочо, аз свърших!…

С един последен куршум той простреля мъртвото си вече сърце и падна по очи на земята.

Кочо се наведе и изтръгна револвера от ръката му. Той бе изхарчил в битката всичките си куршуми и нямаше повече никакво оръжие.

— Какво мислиш да правиш? — попита го с разтреперан глас Теохана.

Когато бе започнал боя за свобода, Кочо бе викнал весело: „Сватбата започва!…“

— Сватбата свършва!… — отвърна той.

Притиснала на гърдите си детето, вече примряло от страх, с лице развалено от ужас, заобиколена от купове мъртви тела на хора, които бе обикнала, които в това страшно селище й бяха станали близки, с полите си, плувнали вече в тяхната кръв — Теохана разбра, че е дошло време да сподели съдбата им докрай. Не друга… Свършваше нейната сватба!… Свършваше нейният живот с този буен мъж, който, ако бе птица, щеше да бъде сокол. Но бидейки човек, бе станал бунтовник.

Във великите трагедии степенуванията на страданията са стълбици на някакви потресающи човешкия ум надежди.

Колкото и да изглежда странно това, на една от тия стълбици, паднала на колене пред своя съпруг, с лице, от което изглеждаше изцедена последната капка кръв, но изпълнено с някаква свръхестествена и чудовищна надежда за избавление, Теохана Чистеменска пожела смъртта. Тя положи своето примряло дете на земята зад себе си, до мъртвите на Спас Гинов деца. Очите на тия мъртви деца бяха от ужас изпъкнали, малките им устни от кърви засъхнали, ушите им от гърмежи изпукани, ръчичките им в сини юмручета свити. И то щеше да стане като тях!…

— По-напред мене! — прошепна тя. — Да не гледам неговите мъки!

И като каза това, Теохана вдигна ръцете си и закри очи. Около нея уплашени старици изохкаха. Страшно и греховно бе такава красота по своя воля да закрие очите си за живот!…

Изохкването им се заглуши от два гърмежа, излезли от едно дуло. Едновременно окървавени, мъртви, майката и детето легнаха простреляни в една купчина. Детето — заспало… Майката, както досега — с ръцете си върху него…

Бунтовникът, великият актьор остана сам върху една от най-страшните сцени на света.

Нито една от ония прочути между хората трагедии, в които бе играл главната роля и които бяха карали неговата публика да плаче с глас, не му се виждаше сега тъй сърцераздирателна и всявала ужас, както неговата жизнена драма.

За декор тя имаше това въстанало селище. Една не по силите на човека борба за свобода. Девет дни боеве по окопи, табии, барикади, улици, прозорци, стрехи, огради. И зад всяка стена, зад всеки камък, зад всякое дърво — той, героят!…

Той бе участвал във всяка сцена… Под град от куршуми, където мечовете са звънтели, където ятаганите се святкали като сърпове, където Смъртта е сбирала накуп хиляди свои жертвари, където яростни врагове са се зачепкнували за гушата с нокти и зъби като с клещи, където колената, лактите, юмруците са ставали топори, където камъните са ставали снаряди. Навсякъде е бил той!… Посрещал с гърдите си хиляди врагове, преобръщал в бягство цели войски с конете им, с оръжията им, с военачалниците им. Гърмял, удрял, сякъл, горял, додето е имало още някой да се бие заедно с него, додето е имало стени, къщи, улици, додето всичко, което е ставало негово прикритие, е рухвало в развалини, е избухвало в пламъци, димове, огньове, вихрове, пепелища!…

Кочо бе извършил всичко в тази страшна драма, която човешка ръка никога не би посмеяла да напише.

Върху последната негова сцена лежаха купища мъртви хора, които не бяха повече мили съпруги, майки, дъщери, синове, лели, внуци, добри приятели, роднини…

Повече той нямаше какво да върши. Оставаше на актьора последният жест. Да насочи револвера към сърцето си…

Предоставено беше нему, с последния гърмеж на погубеното въстание, да спусне завесата и да каже:

„Край!…“