Яна Язова
Бенковски (31)

6. Вещицата Титигата

Гаврил бе забравил вече Сурея, когато една вечер нейният силует се мярна пред очите му и бърже изчезна в мрака. Той я свари, когато излизаше от една твърде странна уличка. Тази уличка бе твърде позната на целия град Денизли и на неговата област и бе твърде близо до неговата къща, обаче той никога не се одързостяваше да мине през нея.

Един ден тази уличка биваше изпълнена от сутрин до вечер с наклякали кадъни и млади туркинчета, доведени от по-стари роднини, а още с арменки и гъркини на всякаква възраст, които чакаха своя ред, като пушеха от сутрин до вечер лули, чибуци или наргилета.

Всеки, който идеше да приклекне в тази уличка, биваше въоръжен с голямо търпение и всеки смирено очакваше реда си, като поглеждаше сегиз-тогиз към една прогнила дъсчена вратня, която един стар турчин подир всяко отваряне заключваше отвътре и подпираше с топор. Тези предпазни мерки впрочем бяха съвършено излишни, защото десетилетия наред никой не се беше одързостил да пререди другите посетители и да влезе неповикан през тази вратня. Ако можеше да разбие ръждивата й ключалка и, да речем, топорът не се стовареше върху главата му, той щеше да падне пред прага на една порутена кирпичена къщичка, поразен от проклятието на великата магесница, сляпата стогодишна Титигата.

Титигата — за която говореха, че е мъртвородена между живите, а раздава живот. Сляпородена, която раздава зрение на окатите. Безимотница, която няма нищо друго освен кирпичения покрив над главата си, за да не я вали дъжд, кратунка с вода, за да утоли жаждата си, и къшей сух хлебец, за да утоли глада си, но раздава само срещу една благословия неизбродими имоти, безценни накити и царски трапези. Стогодишна затворница, която освобождава от затвор, от вериги, от гроб. Стогодишна девственица, която дава рожба на бездетните. Уродлива, която не е била милвана и никога не е любила, а раздава любов. Но за да получи тия неща, всеки трябваше да й угоди.

Тежко и горко томува, който я разсърдеше! Чудовищната Титигата можеше да му изпрати големи беди. На нея се приписваха страшни злодеяния в Денизли, но никой не дръзваше да я обвини открито за тях или да протегне ръка и да я укроти. Такава ръка всеки вярваше, че може да изсъхне на въздуха, преди да е стигнала до нея. Страшно беше да разсърдиш с деяние или помисъл магесницата Титигата!

За нея разправяха и това, че дължи силата си на едни редки предмети, които съхранявала под своето седалище.

Всеки новодошъл тя поканваше да седне срещу нея и като питаше за името му, вдигаше отдалече своя жезъл и го допираше до върха на главата му. След тази церемония тя започваше да говори.

Този жезъл бе един прост клон с чатал от лешниково дърво, което не било започнало да ражда плодове. Този клон притежавал свръхестествена сила, защото бил отрязан при изгрев слънце.

„Господинът от Денизли“ никога не би отишъл да седне срещу своята съседка, старата вещица Титигата, и да остави върхът на главата му да бъде докоснат от нейния жезъл, затуй, когато тази вечер видя забулената Сурея да излиза от нейната уличка, сърцето му примря. Това, което се мряна пред очите му, бе една лека сянка, обвита от глава до пети в черно копринено покривало, както се носеха младите туркини от бейските къщи, но той бе сигурен, че тази нежна фигура, която се мярна и изчезна от очите му, бе Сурея. Той можеше да я познае в целия Денизли дори и нощем, забулена, в уличката на Титигата.

Веднага той си спомни мъчителния блясък, който издаваше в касата му оставената от Сурея пара. За да се предпази от нея, той я бе обвил в черно платно и скрил в дъното на един дулап, който никога не отваряше.

— О, Сурея! — извика удивен той. — Какво още нямаш ти?… Младост, хубост или злато, че си наметнала това черно покривало върху нежната си глава и си отишла да го дириш при вещицата Титигата?

Трънки от незнайни мракове на Азия полазиха по снагата му, сякаш жезълът на Титигата се бе вдигнал и докоснал върха на главата му. Той побърза по-скоро да се прибере и затвори вкъщи.

Когато извади тежката връзка ключове и отключи желязната врата на своя дом, от черната сянка на двора и кипарисовата горица се раздаде радостното и невъздържано цвилене на черния му кон.

— Прибирам се при тебе, мое родно сърце! — каза той. — Ти си отхранен със здрава балканска паша, твоята душа е ведра и чиста! Ти живееш в Азия, но нищо не знаеш за нейните тайни! В моя дом ти си защитен от нея!

В това време една лека сянка се плъзна между него и стената и потъна в мрака на отворената врата.

— Къде? — извика той смаян и като се хвърли подир нея с един скок, хвана ръката й. Нейната ръка, нежна и малка, потръпна в неговата и той я стисна с още по-голяма сила.

Забуленият в черно призрак остана безмълвен. Той смъкна черното покривало от главата му и видя широко разкритите черни зеещи очи на Сурея.

— Какво правиш ти, Сурея? — запита я той с удивление. Нейната дързост му се стори невероятна. В неговото отечество никоя жена не би постъпила така, а с паднали жени той не бе дружил. Дете ли бе тя, разглезено дете или блудница?… Бяха му говорили, че старата забулена Азия откърмя своите деца с тъмни опитности. Но раждала чеда твърде красиви, за да бъдат презирани. Маска от скъп метал и безценни камъни било лицето им. Мълчание — техните пътища. Кръстопът — събирането с тях. Измама — тяхната любов!

— Какво дириш в моя дом, Сурея!…

— Видях те — прошепна тя. — А как влязох при теб, не зная…

Той не чакаше тя да каже истината.

— И аз те видях, когато излезе от уличката на старата вещица Титигата!

— Мълчи! — каза тя с истинска уплаха. — Защото тя може да те чуе! Титигата чува това, което говорят за нея от единия край на Азия до другия! Затвори вратата! Не мислиш ли, че всеки може да надникне отвън и да ни види?

— О, Сурея! — извика той изтръпнал. Това бяха тръпки на гняв, на изстъпление от нейното докосване, от нейния начин да заповяда, да издига главата си капризно, от нейния дъх, напоен с отровен аромат и нежно ухание на тютюн. — Нима ти смяташ, че аз трябва да те поканя в моя дом?

— Защо не? — запита тя тихо, като се усмихна под неговия гневен поглед. — Всички говорят, че в твоя дом не е влизал никой гост. Защо да не съм аз първата?

— Но, Сурея, сама жена… и сега е нощ!… — извика той. — Какво ще каже баща ти, когато види, че навън е тъмно, а ти още не си се върнала вкъщи?

— Баща ми днес замина с един голям керван камили за Бруса — спокойно отвърна тя. — Ходил ли си ти в Бруса? Знаеш ли къде е тя?… Не, ти не знаеш къде е старата голяма Бруса… а тя е моят роден град! Но ти не се бой, тя е толкова далече оттук, че керванът ще върви дотам две недели. Камилите са благословени животни. Те никога не бързат.

— Но аз не съм те викал и не искам ти да останеш тук! — задъхано отвърна той. — Върви си, Сурея! Върви си или ще те изхвърля навън!

— А ти как мислиш, че мога да премина нощно време сама жена през града? — запита невинно тя. — Нали всяко заптие е длъжно да ме хване? Искаш ли ти утре да се разчуе из целия Денизли, че Сурея е спала при заптиите? Ще ме придружиш ли до дома?

— Не, аз това не мога да направя! — решително каза той. — И какво съм виновен аз, че ти си закъсняла при старата вещица?

— Там всеки може да закъснее — спокойно отвърна тя.

— Значи ти признаваш, че си била при вещицата?

— Не я наричай вещица! — каза Сурея. — А защо да отричам, че съм била при нея?… Тя е моя майка!

— Ах! — извика той и се разсмя. — Колко ти прилича това, Сурея!… Я ми кажи, какво ти каза тази вечер твоята майка, на какъв ум те научи?

Сурея остана безмълвна като статуя. Само отровен дъх на източен аромат и нежно ухание на тютюн продължаваха да се носят около нея.

Любопитни съседи, привлечени от отворената врата на прикрития съсед и странния шепот зад нея по тоя нощен час, се мернаха насам-натам по уличката. Той отиде и с трясък затвори вратата. После напипа връзката ключове в джоба си и я заключи.

Когато се върна, Сурея бе излязла вече на двора пред кипарисовата горица. Тя бе отхвърлила черното покривало, а звездите осветяваха нейния тънък розов силует.

Той не забеляза, че с бързината на котка Сурея бе издълбала някаква малка дупка в земята и спуснала нещо в нея. Когато той я видя, тя бе зарила вече дупката и стъпила с черния си лачен чехъл върху нея.