Яна Язова
Бенковски (185)

4. Припомнянето на дълга е възкресение на живота

Захари Стоянов е описвал влизането на апостола Каблешков в Троян с тия думи: „Сам троянският каймакамин се беше разпоредил конвоят да се нареди по следния ред: най-напред да вървят цигуларите цигани и два тъпана; след тях Н. В. каймакаминът, възседнал на кон, заедно със сина на башибозушкия бинбашия Хасана, 14-15-годишно читаче, с ятаган на кръста два пъти по-голям от боя му и син сукнен чепкен, когото баща му още от малки години беше взел да възпитава как се хващат и колят комити. Под тях идеха заптиите с кривнати към очите мустаци; сетне отрязаните две глави, натъкнати на колове, носени от двама българи, двамата живи другари, с вързани наопаки ръце, башибозуците, а най-подир вече различни любители, повечето цигани, които решават съдбата на хванатите.“

Каблешков вървеше безразличен, почти хладен в туй страшно шествие. Турен зад двете мъртвешки глави, той не обръщаше никакво внимание на тържеството, в което му се падаше първенствующа роля.

Ахо имаше нещо, което го караше да съжалява, то бе, че именно неговата глава не бе една от тия, натъкнати на колове, които се носеха начело като украшения на неговото тържество.

Това негово равнодушие обаче трябваше да свърши твърде скоро пред вратите на троянския затвор. Преизпълнен с въстаници, кои хванати из балканските пътеки, когато са бягали от поразена Тракия, други разбити, а после хванати подир последна престрелка с турските потери. С куршуми на привършване, с ножове изхабени, с укрепления разрушени, със селата си изгорени, със семействата си избити и разпръснати, загубили началниците си, оставени от милостта на провидението — Каблешков намери в тия въстаници на чужди села своите войници, а разбитите армии си намериха последния генерал!

Общата жертва и великата идея му признаваха всички длъжности.

Окованите чакаха от него деятелност.

Разбитите — вяра.

Живо погребаните — живот.

Водените към осъждане — братска десница.

Влачените към бесилката — сили да умрат!

Той трябваше да изпълни разбитото си тяло с енергии, които да отговарят на всяка длъжност.

В ловчанския парцал — най-лошото отделение в затвора, тоя отвратителен вертеп, както го нарича Захари Стоянов, завързан с ръждива халка на врата за една обща верига, прикрепен с кофар на единия край към влажната мръсна стена, а с другия в ръката на пазача заптие — Каблешков разделяше горчивата си участ с неразделния си другар, мълчаливия рицар и герой на Стрелча Найден Попстоянов, с апостола Захари Стоянов, хванат при Троян, и ловчанските първенци, другари на Дякон Левски, които не бяха вдигнали въстание, но бяха хвърлени в затвора по подозрения, които още не бяха затихнали от времето на великия Апостол.

Между хванатите се намираха Илия Луканов й малкият му брат Христо, който бе огледвал, играейки с други деца, пътя на Дякон Левски при неговото последно излизане от Ловеч за Къкрина. Това ще рече, той бе играл още като невръстно дете една неповторима историческа роля.

Заедно с тях бяха довели и Христо Латинеца, къкринския ханджия, у когото Дякон Левски биде заловен с оръжие в ръка. Той бе запазил живота си до тия дни благодарение на твърдото отричане, с което бе изтърпял всички мъки. Това негово спасение се заключаваше в единствените думи: „Не познавам тогова човека!“

А кому бе длъжен най-много да се притече апостолът Каблешков на помощ с думи и дела, ако не на другарите на онзи, който бе сложил върху юношеските му още плещи неотменимата длъжност на апостолското звание?

Въпреки тежкото си болезнено състояние, в което не чувстваше нужда от храна, Каблешков веднага забеляза, че в ловчанския парцал се даваха на затворниците комити по 20 пари на ден за хляб, които бяха крайно недостатъчни да се нахрани един възрастен човек. Тия, на които бе съдено да останат между стените му повече месеци, бяха обречени на гладна смърт…

— Ние като апостоли — обърна се той към Захари Стоянов — сме длъжни да вземем мерки, щото нашите хора да не бъдат умъртвявани в турските зандани от глад. Аз съм намислил нещо. Днес, когато каймакаминът и негово преосвещенство Йосиф Ловчански дойдат в конака и пак ни изкарат навън, аз ще легна сред двора, а същото си длъжен да сториш и ти. Тази наша постъпка непременно ще обърне вниманието на каймакамина и владиката и когато те запитат защо лягат на земята тия момчета, ние ще станем и ще изложим пред тях своето искане.

Хилядникът Найден Попстоянов, като чу тия му думи, повдигна дългата си черна брада, извади цигарето от невидимите си устни, покрити с гъста черна растителност, и изказа своето неодобрение на неговия план.

— Нищо няма да излезе от това — каза той, — само ще предизвикаш турците да се нахвърлят върху нас и да ни пребият от бой. Ако искаш да лягаш сред двора и ядеш бой, лягай колкото щеш, няма да ти преча, но не забравяй, че не си сам!… Ти си вързан на синджир, в който съм вързан и аз. Ако ти караш тогова да легне на земята заедно с тебе, то, ща не ща, трябва да лягам и аз, а мене повече не ми се иска да върша глупости…

В последните му думи покапаха ония сълзи от мъка, с каквито Дон Кихот е гледал своите вятърни мелници, когато замъчните кули са били изчезнали вече от ума му.

— Не го слушай ти него какво ти говори, апостоле! — викна буйно Каблешков, раздразнен до желание да се нахвърли върху брадатия, умислен рицар. — И този е бил мой хилядник! Тоя човек е жив умрял, преди да види още бесилницата! Той не е бунтовник, той е без сърце, той е мъртъв, той ми измъчи душата повече от турците!… Ние двамата сме длъжни да протестираме и ще го сторим!…

Докато да ги изведат на двора, той не се обърна нито веднъж към своя хилядник, не му проговори нито една дума, а го остави да пуши замислен дълбоко, както правеше това, откакто бе влязъл в затвора. Когато ги изведоха обаче на двора, препълнен с ония бледни, посърнали от глад затворници, били доскоро лъвове по въстаническите укрепления, когато видя каймакамина и негово преосвещенство българския владика Йосиф Ловчански застанали един до друг на ниския конашки чардак, той легна сред двора, като се простря с целия си ръст. Захари Стоянов веднага последва неговия пример, като се простря на земята до него.

В синджира остана прав само един брадат затворник, който не искаше да се простре на земята, но трябваше да коленичи до тях, защото веригата, която преминаваше от ръждивата желязна халка, окачена на врата на Каблешкова до неговия врат, бе твърде къса.

— Абе какво направихте?… — викаше той.

Неговият протест биде заглушен от ядосаните заповеди на заптиите, които тичаха от чардака на каймакамина към средата на двора, където бяха налягали двамата затворника, с вдигнати жилави тояги в ръце.

— Ставайте веднага! — викаха те. — Иначе ще опитате тия тояги по гърбовете си!

Когато двамата затворника не се помръднаха от местата си, те започнаха да шибат върху тях с такава ярост, която ги правеше слепи за протестите и на коленичилия затворник. Техните удари се сипеха върху него със същата сила и нападателност.

Когато един бич се уви около неговия кръст, той изрева и скочи на крака, като от мъка изтегли за врата Каблешков и направи вцепененото му на земята тяло да увисне наполовината във въздуха.

След шестото връхлитане на бичовете Захари Стоянов също раздрънка общия синджир и скочи с нозе и ръце разкървавени, а с оскъдните си дрехи на гърба, превърнати на дрипи.

Увиснал наполовина в синджира, на земята остана да лежи само Каблешков, изпънат под бичовете на заптиите, с неподвижност, която не трепваше и при най-силните удари. Тя бе незачитане на насилието, презрение към тия, които го заповядаха, манифестиране на сила, напомнюване на събитията, които бяха озверили робовладелците. Но за измъчените роби затворници, които изпълваха двора, то бе спомен за тяхното царуване, за тяхната слава! Неговото упорство не можеше да бъде друго освен тяхна твърдост в изпитанията!

— Удряйте бе!… ревеше каймакаминът, надвиснал от перилото на чардака. Викаха и заптиите, които тичаха по двора и деряха гърлата си около дързостния затворник. — Какъв е тоя маскарлък, един царски душманин да продава комитаджийски сербезлък в двора на конака?…

Но тъй като бичовете се оказаха безсилни върху тялото на затворника, което почти бездиханно, с живот, останал да се вижда само в двете пламенни очи, оставаше да лежи простряно сред двора, каймакаминът даде заповед да го откачат от общия синджир и да го захвърлят обратно в затвора.

Когато го освободиха от синджира и повлякоха за краката, неговото тяло остана да се влачи вцепенено по неравния калдъръм, а хубавата му руса глава да се удря в камъните.