Яна Язова
Бенковски (255)

8. Какво представлява една пустиня

Христо Ботев поведе своята чета от село Козлодуй, през вътрешността на разбунтуваната родина, към въстанала Враца.

В ушите му още гърмяха ударите от затръшването на вратните в Козлодуй. Глухото стоварване на камъни и тежки предмети зад тия дъсчени и несигурни прегради показваше, че селските домове се превръщат в барикади. Срещу кого? Срещу българските юнаци.

Те бяха излезли от своя дом, за да пожертват живота си за тяхната свобода. А те, за да се защитят от тяхната саможертва, издигаха в домовете си барикади.

Когато няколко козлодуйски селяни бидоха хванати и насила доведени пред него, той се обърна към тях със следните слова:

— Братя! Нима не сте узнали още, че нашето отечество България цяло е обхванато от въстание и като един човек се е вдигнало на крак, за да се освободи от турско робство? Не сте ли чували тук, че Турция се разгромява и загива? Добре, простено да ви е! Може да не сте го чули. Малко сте били, прости сте били, останали сте за жалост глухи и слепи. Чуйте ме обаче сега и идете да разгласите навред из селото, за да чуят вашите братя и да не се боят от нас, а да отворят вратите си и да ни посрещнат с отворени обятия, защото ние сме тръгнали не да ги грабим и убиваме, а тях да освобождаваме от тежко турско робство!

Той почувства как собствените му думи са го изпълнили с огненото вълнение на братството и равенството с тия прости хора, за които бе дошъл да мре. Но те изслушаха неговата реч намръщено и забиха погледи в земята.

Додето коравите юнаци около него хълцаха от умиление и неговите очи се замъгляваха от сълзи, тия козлодуйски селяни повдигнаха главите си и отговориха безучастно:

— Не ви разбираме езика… Ние не знаеме български…

След което наведоха глави и веднага си отидоха.

Когато около 3 часа подир пладне тежкият въоръжен керван потегли от село Козлодуй към юг и се проточи на 1 км по шосето към Враца, с него бе тръгнал от селото с бунтовна песен на уста само един въстаник — козлодуйското даскалче Младен Павлов. Десетината колари, които караха тежко натоварени с оръжия и припаси коли, бяха злочестите собственици на колите и стопани на добитъка, реквизиран за обоза на четата. Те бяха насила извлечени от своите къщи, в които стояха скрити, едни по тъмните зимници, други в препълнените с покъщнина долапи, а когато им се каза да оседлаят конете си, да впрегнат воловете в колите си и да потеглят с четата към съседното село Бутан, тия добри стопани на Козлодуй се покориха на съдбата си като осъдени на смърт.

Земята, в която отиваха, бе чужда тям. Те никога не бяха я посещавали.

Преди да се качат на парахода „Радецки“, Никола Обретенов от Русчук, последният син на баба Тонка Обретенова, който носеше в бохчичка загънато знамето, което сега се развяваше над четата, собственоръчно избродирано и ушито от сестра му Петрана, а заедно с него и подвойдодата Георги Апостолов, който бе един от будителите на Враца, бяха казали, че българите ще ги посрещнат на дунавския бряг.

Христо Ботев бе потеглил вече начело на дългата колона по родна земя, тъй както бе мечтал:

… с байряк във ръка.

Под байряк лични юнаци

напети, в дрехи войнишки,

с левове златни на чело,

с иглянки пушки на рамо

и с саби-змии на кръста… —

ала навред царуваше знойно слънце и зловеща тишина. Пътищата бяха останали без пътници, полето без орачи и копачи, селата — заприличали на купчини спечена глина, неподвижно струпани по четирите посоки на хоризонта.

Лош знак е, когато една пустиня оживява. Защото тя оживява за буря, за някоя пагубна стихия, за тайфун. Още по-лош знак е, кога населена земя заприлича на пустиня. Защото такава земя, оглушала и онемяла, се спотайва. Тя се прилепва до сухата пръст, като че ли иска да се размеси с нея, потъва и се губи от погледа, който я търси, от съзнанието, което я извлича и зове, от сърцето, което пламенно очаква нейния отговор. Нейното прикриване е заговор. Опустяването й — предателство. Самият изглед на такава пустиня най-малкото е загуба, ако не погром!

Надлъж и шир около четата се простираше една картина, която не даваше никакъв признак на разбунтуване, нито даваше знак, че е близо до Враца, главен център на революцията.

„Братия — гласеше хвърковатото писмо на Стоян Заимов от 24 април, — първо и последно идем да ви кажем, отберете ни, че 11 май няма да мине без пукот на пушки в този окръг, да дойде сам Александър да ни каже, че трябва да се чака, няма да се слуша, отберете ни, ще се бунтуваме тогава!…“

А на 26 април друго писмо бе донесло дълго ожиданата вест:

„Братия във Влашко! Новината е голяма. От голяма важност. Бунтът пламна в Панагюрище. Бенковски и Волов се уловили: народът напада на правителството, избива чиновниците, разсипва правителството и ги изваждат. До днес бунтовниците казват да са до 6000 души. Един табор от 600 д. от София е отишел на бунта. Само 600 души са биле в Голяма София и тях са пратили там. Телеграфите и железниците са пречупени, пътищата са строго завардени от бунтовниците…“

Нийде обаче не се мяркаше жива душа по тия пътища. Привечер, когато придошлата река Бутан биде премината и четата влезе в село Бутан, от глухите улици наизлязоха няколко бабички, изправиха се на разтрепераните си нозе пред войводата Христо Ботев, поклониха му се до земята и заговориха в един глас:

Няма мъжете, баби, закараха ги на ангария…

Тези ли мъже бяха „нападнали правителството и избили чиновниците“?

Късно през нощта, когато четата потегли към село Борован — колята и конете наредени едни след други по средата на шосето, а четниците от двете им страни, — при една малка горичка вдясно целият керван биде изненадан от бърза стрелба. Скоро стрелбата се повтори и потрети. Няколко конници от кервана се втурнаха да преследват невидимите в тъмната гора нападатели. Обиколиха всички пътеки, отнесоха запалени факли между дърветата, обаче никъде не се откри затуленият враг.

Когато керванът отново потегли на път, късно подир полунощ, върху него се дадоха нови пушечни залпове, този път от лявата му страна.

— Тъй ли са завардени „строго“ всички пътища от въстаниците? — провикна се възмутено Христо Ботев. Едва сега той бе започнал да се усъмнява в писмата на Заимова.

Късно през нощта пристигнаха в Борован. На четата бе известено преди тръгването й, че в този въстанически пункт я очакват нетърпеливо 200 души въоръжени въстаници. Те ще се присъединят към нея още същата нощ в похода й към Враца.

Когато навлязоха в селските улици, всички къщи бидоха заварени тъмни, заключени и безлюдни. Може би имаше зад някои врати и в някои притулени стаици изостанали старци и деца, ала и те в този късен нощен час бяха потънали в дълбок и непробуден сън.

Напразно четниците удряха с прикладите на пушките си по дъсчените вратни и разлайваха уплашените кучета. Напразно диреха из празните дворове извори и кладенци да угасят зажаднелите си от дълъг поход гърла.

На измамната светлина на звездите всяко изсъхнало дърво и подпряна ритла се взимаше за кладенец. Оставеният самар сред двора и обърнатото от прасето корито — за извор. Да се тършуват тия опустели и тъмни дворове за вода, това значеше да се гонят миражи в пустиня. Оазиси се мяркаха в мрака навсякъде и под всякакви форми, ала четниците продължаваха да се обаждат от всички краища с едни и същи подвиквания, питане и търсене на вода.

„Вода! Водица… Братя, не сте ли намерили още някое кладенче? Езикът ни се е напукал за вода!…“

На мегдана се белееше някаква двуетажна къща, с хубав чардак и лозница. Някои четници от Враца казаха, че тя е на чорбаджията, кмет на Борован. И на тази къща малките, замрежени с железни решетки прозорчета бяха тъмни като тайнствените на чудовище очи, вечно гледащи, но безучастни към всичко видяно, неотвръщащи на нищо, неми като камъни, които не отстъпват пред нищо. Въпреки туй отговорни и съучастници, защото са присъствали и с присъствието си са дали своята подкрепа на съдбата.

Войводата Христо Ботев схвана това тяхно съучастничество и в опустяването на селото, в дълбокия сън, който изглеждаше да го е завладял, когато 200 будни и въоръжени юнака се бяха клели да чакат тази нощ неговата чета в Борован. Той вдигна сабята си и заудря нетърпеливо върху решетката на единия прозорец. Звънтенето на стоманата в ръждивото желязо се разнесе надалеч и раздразни още повече селските кучета. Те се задавиха от лай, заджавкаха и завиха като вълци.

По едно време една невидима до този момент странична вратичка се открехна, някаква бабичка в черна забрадка, с лице сбърчено на столетница, с очи угасени от времето и с глас, който приличаше на шуштението на изсъхнала шума есенно време в двора, се подаде на вратата.

— Мъжете са на полето — каза тя, — там работят и там спят…

— Дай ни вода, бабо — завикаха четниците, — имате ли си в двора вода? Имате ли кладенец?

— Тука нищо няма! — изсъска бабата. — Идете търсете из селото!

Тя хлопна малката вратичка и се скри там, откъдето никакво чукане повече не можеше да я възвърне. Столетницата бе зърнала пушките и мечовете на своите среднощни гости.

Когато малката странична портичка, едничката, която се бе открехнала за тях и затворила в село Борован, се хлопна пред очите им и онемя, Христо Ботев се обърна към своите подвойводи и апостоли на Враца Георги Апостолов и Никола Обретенов, като викна с огнени очи:

— Де са тези „измъчени робове“, които ни чакаха да ги освободим? Не виждате ли, че народът не иска да ни знае, че той няма никакво известие, че спи мъртвешки? Заимов ни излъга да направим една непростителна от историята глупост! Но напред! България ще живее и после нашето загиване!

Двамата апостоли мълчеха. Неговите думи замряха и заглъхнаха без отговор в безответните стрехи и улици на село Борован, които се правеха на дълбоко заспали в нощните мракове.

Чу се тихо въздъхване. Христо Ботев отпусна меча си и тръгна.

— Да вървим!

През ума му се мярнаха отдавна изречени от него слова, които сега му изглеждаха като пророчество:

Не оставяй да изстине

буйно сърце на чужбина

и гласът ми да премине

тихо, като през пустиня!…