Яна Язова
Бенковски (181)

5. Смъртта на Бенковски войвода

Историята на Бенковски войвода трябваше да завърши с неговите последни думи на Лисец, които излязоха пророчески.

Странникът, позован от вековете за една тежка мисия, бе извършил предопределеното.

Но погледът на историята, изненадана от неговия успех, проследи тази странна фигура по пътя на нейното изчезване и не я загуби из очи до последния й миг. Нейното изчезване биде съпроводено от безсмъртна сага.

„Ще присъствате при последните минути от живота на оногова — казва Захари Стоянов, — който искаше да бъде цар и когото слушаха цели градове…“

Като го бяха послушали тия градове — сега горяха!

Като бяха станали негови войници — техните синове погиваха!…

По пътя, по който му бе отредено да си замине, Георги Бенковски тръгна с неколцина.

Историческа необходимост бе допуснала двама от тях.

Първият бе отец Кирил — игумен на Калугеровския манастир, кръстоносецът на четата.

Когато борците от Хвърковатата чета разбраха, че час по-скоро трябва да се простят един други и да се пръснат по всички краища на планината, отец Кирил изправи величествената си фигура, с брада, разпиляна върху расото на гърдите му, с коса, разплетена върху широкия му гръб и каза: „Предпочитам да си видя червата навън, отколкото да се предам на турците, които съм ненавиждал толкова много през целия си живот!“

Той бе допуснат, за да понесе в една конска торба, окачена на врата си, отрязаната глава на Бенковски войвода.

Вторият бе апостолът Захари Стоянов. Той бе определен да разкаже неговата слава.

По непристъпните пътеки на Балкана, завардени от турски потери, всред непрогледна мъгла, пронизващ костите вятър, под страшното скърцане на мокри клони, които се търкат един о друг, под непрестанни проливни дъждове, което плющят по гърбовете, под лапавици и най-сетне сняг, завалял като никога напролет, той се намираше навред след войводата.

„Струваше ни се — разказва той, — се събарят цели гори, че се отваря небето, че целият свят иска да се разруши, вселената да пропадне!“

Най-сетне подмамени от един овчар, тия последни остатъци от Хвърковатата чета бидоха изведени една дъждовна привечер при мостчето на река Костния в Тетевенския балкан.

Земята бе толкова мокра, че впоследствие са били описвани локвичките по нея, образувани от стъпките на говедата. Хоризонтът изглеждал потъмнял, като че ли се било мръкнало. Мъглата закривала наполовина околните хребети и гори…

Първи вървеше овчарят, след овчаря — Бенковски войвода. Отец Кирил бързаше да ги настигне, като крепеше на рамото си една конска торба, а в другата си ръка държеше през средата пушка.

Той стигна след войводата до новия мост, прострян между двата стръмни бряга на буйната балканска река Костиня. Този мост бе направен от две издялани дървета, които изглеждаха тъй измити от непрестанните дъждове и тъй чисти, като че ли върху тях не бе стъпвал човешки крак.

След него пристигна сухото и дребно човече, което наблюдаваше всичко.

— Не ви ли изглежда този мост съвсем нов, като че ли сега е правен от някого? — подвикна подозрително то.

Целта му бе да обърне вниманието върху този факт на Бенковски войвода, който, хванал пушката си през половината, за да пази равновесие, преминаваше към другия край на мостчето.

Но войводата мълчаливо последва стария овчар на отвъдния бряг.

Една гъста гора бе сплела клоните си като свод над главата му.

Подозрителният наблюдател стъпи последен върху лъскавата повърхност на мостчето. В това време той съгледа на отсрещната страна прясно дялани трески, разпилени по мократа трева.

— Ама мене ми се струва, че този мост е наистина сега правен като за нас! — разтревожено викна той.

Бенковски войвода за миг се обърна към него:

— Ти твърде добре знаеш, че не се намираме на пловдивския мост върху Марица, а в Тетевенския балкан на река Костиня!…

Това бяха неговите последни думи.

В същия миг страшен гърмеж на около двадесетина пушки едновременно разтърси лъскавото мостче, бързата река и обгърна сплетените като свод клони на гората в непроницаем барутен дим.

В този гъст дим можеше да се чуе нещо, но не и да се види. А това, което след страшното изгърмяване се чу на турски език, бяха няколко откъслечни команди, прилични на крясъци:

„Вурун! Тутун! Дейн бре! Басън!“^[1]

И нещо, което бе цопнало от гредите на мостчето, цамбуркаше из буйната вода на Костиня. Това нещо бягаше, предпазвано от дима. То се измъкна на калния бряг, прецапа го по ръце и крака и се мушна в гората.

След няколко мига димът се раздвижи и показа страшната картина. Хванал револвера си, разперил две ръце, като зад някаква мрежа, Бенковски войвода се тресеше с цялата си снага. След миг той се сви на едната си страна и рухна като труп на земята.

На брега, с грамадно тяло, превърнато на решето от куршуми, бе останал да лежи в кръвта си отец Кирил. Когато го свестиха, ръцете и нозете му бяха свързани в окови.

До него лежеше трупът на войводата.

Един освирепял турчин замахна с ятагана си, отряза главата и след като я издигна пред очите на повилнялата от веселие потеря, пъхна я в конската торба на отца Кирила.

— Стани!… — кресна той на полумъртвия пленник. — Ще носиш в тази торба главата на вашия цар!…

Отец Кирил с голяма мъка стана и без да каже нито дума, изправи величествената си фигура.

Заптието окачи конската торба на врата му.

Така отец Кирил донесе главата на Бенковски войвода от Тетевен и я занесе до София.

Софийският съд извади вмирисаната вече глава от конската торба и я сложи на масата. Но тъй като тя отрови целия въздух, той побърза с издаване на присъдата.

Отец Кирил бе осъден на доживотна каторга в Диарбекир, а вмирисаната глава биде изхвърлена на края на града.

И тъй най-кървавата драма на света получи своя завършек.

Отец Кирил е бил достойният, който е спуснал завесата — според волята на всесилния разпоредител.