Яна Язова
Бенковски (188)

7. Завършена мисия

В това време от Търновската крепост излезе начело на войската си Селями паша. Неговият път бе към Пловдив. Войската му вардеше един конвой тракийски въстаници, навързани на вериги. Те бяха изловени на различни места в Балкана и отиваха към пловдивските 12 бесилки на марициния мост.

Отделно от конвоя пътуваше една малка болнична кола. В колата с белезници на ръце, с тежка двойна верига, прекръстосана върху изсъхналите му гърди, с буйна коса, надвиснала върху големите му трескави очи, седеше апостолът Тодор Каблешков. Неговата коса висеше върху очите му, защото неговите очи нямаха повече нужда да гледат пътя, нито да се оглеждат наоколо. Те се взираха само навътре в дълбоката драма на душата му. В съвестта му неговите чувства за живот и младост, поставени едни срещу други, изиграваха своето последно действие.

Пред своите съдии в Търновския меджлис, където думите на всички осъдени се записваха и четяха от царски и чуждестранни комисии, той бе изложил дума по дума причините, които бяха направили него бунтовник, а неговите братя — въстанал на свободата си народ!

„Ще се чуе ли моят глас? Ще допринесе ли полза моята жертва? Ще последва ли някаква намеса?…“ Ето въпросите, които го занимаваха по краткия му път към бесилката.

Пътят на смъртта е най-краткият. Щеше ли да долови той някой отзвук на чаканите събития по пътя? До края на живота си той имаше още две спирки, две големи станции. Едната Габрово, другата Пловдив.

Ще го настигне ли там някоя от чаканите новини?…

Той не знаеше, че вече се бе спазарил със съдбата, която на два пъти тъй жестоко му бе изменила.

В това време Селями паша пришпори своя кон и с поглед, изпълнен с любопитство и съжаление към младия окован бунтовник, се приближи към болничната кола.

Аз бях на гости на твоя баща — обърна се той към него на чист френски език, тъй като бе осведомен, че говори с възпитаник на цариградския Галатасарайски лицей. В него преподаването се извършваше на френски език от избрани учители французи. Отдавна се говореше, че Селями паша е един образован турчин, надъхан със свободолюбиви идеи, които идеха от Франция.

Окованият в белезници и увързан в синджири младеж вдигна изненадан клюмналата си глава и го погледна с големите си светли очи.

— Твоят баща ми направи добро впечатление — продължи Селями паша, като се направи, че не е забелязал неговото учудване. — Той е грамотен и доста опитен в стопанските работи човек.

Тодор Каблешков се усмихна. Той знаеше, че неговият баща има и други качества на характера си, които са направили добро впечатление на Селями паша.

— Твоят баща е един умен човек — продължи любезно пашата, без да даде да се разбере, че е схванал смисъла на неговата усмивка.

Един от рядко умните стари български мъже, които знаеха силата на турската държава и слабостта на българското население. Той открито ми заяви, че счита бунтовничеството пакостно за бъдещето на българския народ.

Тодор Каблешков с усилие надви нежеланието си да говори с една кола, която го раздрусваше и гърмеше по неравния калдъръм.

— Навярно ми казвате това, защото се учудвате, че аз съм негов син? — запита той.

Селями паша продължи да язди мълчаливо край неговата кола, като гледаше замислено пред себе си.

— Да, признавам открито, учудвам се! — проговори най-сетне той.

— Когато научих, че ти си се учил и възпитавал в лицея Галатасарай, който е основан с надеждата турското правителство да добие от него просветени администратори, с помощта на които да реформира турската държава… че ти си застанал начело на бунта… аз не можах да сдържа своето учудване.

— Тъкмо в Галатасарай — отвърна неохотно окованият младеж ние се научихме на колко малко и какви нищожни реформи е кадърно турското правителство… Вие проглушихте ушите на подчинените си народи с либералните реформи на султан Абдул Азиса, а за 15 години какво излезе налице?… Върховна сметна палата и Цариградска Ванка, от които бедните роби няма какво да се възползват, тъй като нямат нищо, което да вложат в техните операции. Железницата, която се построи до Белово, и тя е пак за ваша полза… Да се усили замрялата търговия в Цариград. Привилегиите, които се дадоха за индустрията, са пак ваши придобивки. Ние, раите, нямаме нищо общо с тях… ние нямаме индустрия. Известните свободи, които се дадоха на чуждите поданици в Отоманската империя, дадоха се, защото вам е потребна чужда валута…

— Ето реформите на Абдул Азиса!… Заради тях му отвръщат с непрестанни въстания от 62-ра година насам… Въстанаха Черна гора и Сърбия… В 64-а въстана Азиатска Турция. В 68-а Крит и България… Миналата година… Босна, Херцеговина и отново българското Старозагорско въстание!… Додето тази година се стигна до всеобщо повдигане на българския народ!… За тия реформи ли искате сега да благодарим на Абдул Азиса, или за това, че той зверски се нахвърли и изкла българския народ?

— Сега вие не можете да сторите нито едното, нито другото — отвърна с усмивка на огорчение Селями паша. — Абдул Азис, трийсет и вторият султан… е мъртъв!…

— Мъртъв?!… — изкрещя младият затворник и скочи на крака. Веригите му, синджирите, нанизани по гърдите му, белезниците му, всичко нададе заедно с него един пронизителен звън. Големите му светли очи, вперени в пашата, изглеждаха изхвръкнали навън. — Истина ли е това?

— Не достигна ли до вас тази новина в затвора? Да, истина е. Султан Абдул бе свален от престола… и убит!

— Кой го уби? — викна Каблешков като обезумял.

— Вие го убихте! — сериозно отвърна Селями паша. — Вие и вашето необмислено въстание!

Тодор Каблешков падна върху дъсчената пейка и железата му отново издрънкаха. Този път в тяхното издрънкване се чу друг пронизителен звън. Той бе звън на необуздана радост! Неочаквана и велика сполука! Едно обвинение в повече, и то най-грозното! Какво можеше да зарадва то до такава степен осъдения?

— Мидхат паша… „българомразеца“, както го наричате вие — продължи Селями паша, — вам искаше да угоди… застави султан Азиса да абдикира и възкачи на негово място племенника му — днешния султан Мурад V. Мурад хан ще внесе спокойствие и задоволство между всички народи на Отоманската империя! — прибави той почтително, като леко се поклони от седлото на коня.

— Вие се самозалъгвате, паша! — викна младият затворник, като се изтръгна с мъка от своите бурни и радостни размишления. — Не за да угоди нам, Мидхат паша е предложил на султан Абдул Азиса да абдикира! Не за да ни угоди, го е свалил от престола. Сторил е това от страх!… Страх, който всички турци сега изпитвате. А той е: „Какво ще кажат навън за нашите кланета?…“ Мидхат паша е показал Абдул Азиса пред възмутената съвест на целия свят и е викнал на вашите досегашни приятели: „Не сме ние, господа!… Ето го звяра!… Дръжте чудовището, оваляно в кръв!…“

Като ужилен от змия Селями паша се дръпна от затворническата кола. Гневът на чистокръвния мюсюлманин кипна в неговите жили. Ако султан Абдул Азис бе в устата на дръзкия младеж „звяр“ и „чудовище, оваляно в кръв“, то какъв можеше да му изглежда Селями паша, с когото разговаряше? Селями паша, който се връщаше като победител от плувнало в кръв Панагюрище!…

— Жално ми е за твоя умен и добър баща! — студено каза той, като побърза да се отдалечи. — Напразно съм му обещал да се застъпя за тебе, когато стигнем във Филибе… С този дързостен език, който държиш, аз виждам, че ти не само не си се разкаял за деянията си, а продължаваш да се считаш за наш смъртен враг! За тебе надали може да се направи нещо, което да струва една височайша милост!…

— Не си правете тоя труд, паша! — чу той зад себе си почти невероятно, весело подвикване. — Но знайте, напразно мислите, че като сте премахнали Абдул Азиса, избавили сте се с Мурад хана!…

— Още много Мурадовци ще дойдат и ще загинат!…

— Световната съвест ще закипи срещу вас!

— Нейните сили ще се надигнат и ще ви изхвърлят вън от Европа!